Които сме,  защото не сме.  

“Аз съм отражение на обществото, казал световноизвестният рапър 2pac преди повече от 20 години, затова си позволявам да пиша и пея такива груби песни. И до какъв извод може да стигнем ние, че никой не може да ни съди, ако отразяваме обществото каквото е.

Голяма част от нашето ежедневие прекарваме слушайки истории с предразсъдъци за всякакви хора и хора, които проявяват злободневен характер и стават обект на внимание за техните си 3 дни. Превръщат се в нужния обем, който да запълнят деня, седмицата или месеца със своята сензация. А всъщност забравяме същественото. Забравяме това, което трябва, и то неволно, само защото дори не знаем къде е това смислено нещо, което го търсим. А това може да бъде променено от всеки един, защото обществото ни позволява да даваме своето мнение. Точно това ще правим и в този блог. Няколко тинейджъри, които ще пишат своя собствена история.

. Ще разбиваме клишетата, ще слагаме метафорите където трябва, защото хората казват, че животът бил сложен. Но кой го е сложил, къде го е сложил? Затова сме се захванали да потърсим отговорите на тези въпроси и да ви ги споделим. 

Ще престанем да бъдем егоисти и ще ви запознаваме всеки четвъртък с едни мотивиращи личности, наши приятели, както и с други хора, с които ще се срещаме тепърва. Културно-интимни интервюта за това как са намерили мястото си в обществото, трудно ли е било. И дали изобщо са го намерили или само се лутат? 

И като за кулминация, ще покажем творческата планета на врачанските безизвестни писатели, художници и фотографи. Планета, която не е лишена от атмосфера, все още.

И като за заключение какво сме всъщност: ние сме точно това, което не сме, но искаме да сме – огледалото на обществото. Но това, в което отражението ще бъде реално. Та дори и Ботев да се запита и все още да се чуди защо не е.”

Септември, 2016

Това ще продължи да звучи така актуално и занапред.  Въпреки техническите сблъсъци, които се случиха през изминалото време на годината, блогът ще продължи!  

post

Advertisements

Влакова история с измислено (мое) начало и вероятен край

Резултат с изображение за влак

 

Не харесвам бързането като абстракция. И като идея. Точните неща идват, когато имат нужда да се случат. Другото е предвещаване на неслучване. Така започва и моята история. Ще тече бавно, без да има напрежение в редовете. Защото и те не бързат да отлетят към читателя. Още се чудят как да си намерят обяснението в отминалата случка. А тя започва в любимата София, в която животът е далеч по-бърз от моето небързане.
Седя на паметника до Централната гара, чакайки да хвана влака в дванадесет часа. С термос от ляво ми, с малък багаж и електронна книга, разсейвам минутите до влака. Прочетеното набъбва, идеите на старите автори се преплитат със забързания делник на София, а уж трябва да хващам влак. Срещу мен, на срещуположните пейки, се настаняват улични актьори, които си боядисват косите маскарадно. До тях зачуден пушещ старец сигурно се вайка какво е това ново поколение. Дори се сеща и за бай-Тошовото време.
И твърдо решил да хвана влака, който хич не искам да хващам, срещам съученик разтревожен за кандидат-студентския си изпит еди-къде-си. Чуди се къде е еди-коя-си спирка за еди-което-си място. Странно е, че се плашим от еди-които-нещата. Но те винаги са най-видни. И понеже исках да закъснея, без да лъжа когото и да е било, че имал влака закъснение, хванах влака след час. Естествено помогнах на еди-кой-си да намери еди-кое-си в еди-къде-си. А онези улични клоуни не спираха да се боядисват и оправят. И дразнеше. Но това не е още самата история. Всички тези случки може да са плод от прочетените страници или от неразсънилата ми сe мисъл.
И с малко закъснение, по желание, хванах следващия влак. Настаних се в последните минути, за да дочета разказа на По докрай, сложих си белите слушалките. И докато някои забързано преминаваха през купетата с вперени погледни към билетите и вероятните им запазени места, някой съвсем спокойно навън пиеха кафетата си, допушваха или гладни грабваха и другата топла закуска взета от пекарницата на гишетата.
Докато Корн звучаха в ушите ми, в купето се настаниха традиционните пътуващи дами. Новобранците-пътници изслушват историите им, останалите вече ги знаем. Нищо, че са различни имената, лицата им се потят по един и същ начин. А смехът им – еднакъв. Та тези дами, след сигнала на кондуктора за тръгване и билети за проверка, може ли картата, прекачи се там, бяха твърдо решени да скапят нечие настроение и да не се отварят прозорците на купето. Не стига, че го правеше и чудовищното слънце през април, което най-сетне спечели, за всеобща жалост, битката с коварната зима. И сега тепърва ще ни чакат плажните масла, пясъка по тялото и не ме пипай по рамената, защото съм изгорял. Пот и мъка се събираше в купето, но те бяха твърде убедени, че ще изстинат, лятото било по предназначение да се пазим. Бабини деветини. Или нищо смислено казано от тях. Търкащи тревожно билетчета, които да им дадат голяма печалба или среща в предаване. И измежду хубавата музика, старите автори в главата ми, отвратителната топлина и неслучилата се история. Защото това е типична история. По-различна щеше да е ако някой от тях реши да отвори прозореца или да попита някога за неразпознатата дума в кръстословицата. Но тепърва започва историята. И се случи.
С тревожна физиономия се появи пътник, който ръкомахаше, показваше билета си. Явно в това препълнено купе е неговото отредено място за петдесет стотинки. Кимнах му, в знак на уважение. Докато жената срещу ми тревожно заговори, а на моменти се докосваше по брадичката. Вероятно да се сети нещо. Останалите в купето също се включиха в диалога им. Явно възторжено защитаваха заетите места. Не отстъпваха мястото си. Реших и аз да се включа в тази вече започнала история. И да напиша поредния си пътепис.
Черният ми тефтер определено не успя да запише началото на историята. Защото беше непозната и неразбираема. Жената срещу мен говореше на развален българо-какъв? А, де! Не бе и английски. Индийски, арабски? Заслушах се. Бе турски. И от време на време добавяше по някоя българска фраза. Оказа се, че човекът влязъл в купето бил турчин. Пътуваше за Шумен, но трябваше да се прикачи на гара Левски и оттам до Шумен. Имал роднини. Турско говорещата дама учила някога с турци. Запомнила някои изрази и думи от приятелите си. И толкоз. Вайкаше се, че не знае определени неща, а били на върха на езика ѝ. Така този старец, с чужда националност, направи влакова история.
Опитах се да го заговоря на английски, извадих същия късмет като талончетата за печелба на дамите. И в този момент всеки в купето започна да рови из изкуствения интелект в джобовете си, за да помогнем на човека. Уви, не беше толкова надежден, колкото лошия турски на женицата. И бе приятно. Прииска се на всеки да можеше да говори на турски, тъй като никой от нас нямаше как да му помогне да стигне до крайната дестинация. Катерехме се на Вавилонската кула и видях, че тя не е някаква утопия. Другото не е важно, какво си споделихме помежду си, как успяхме да се разберем и по какъв начин трябваше да обясним къде и как да се прикачи.
Дамите си заминаха, а събитието бе отвореният прозорец от южния ни гост. Явно не страдаше от летни трески. А относно него – как е дошъл от Турция, при роднини ли отива, приятели?, жена – това е сюжетът на историята, която трябваше да ви разкажа. Но така и не стигнах до него. Това беше само пролог, към осъществено негово смело пътуване. Вавилонският пътник. Взех си сбогом, пожелах му да открие гарата и да пише, когато пристигне. Май не ме и разбра. Но кимна от учтивост. А защо му го казах ли, за да знам, че и тази история няма да е с отворен край, както повечето вече. Не се снимах с него, тъй като паметта на изкуствения ми интелект беше натежала от непотребни ежедневни случки. За история като тази телефонът ми нямаше място.
Затова и краят е вероятен. Но щом по новините, в късните вечерни новини, не са съобщили за издирван човек в Шумен, значи е пристигнал. Колко благополучно – той си знае. Но и това е вид писмо. Кимването му не е било случайно. Но не влизайте така случайно в другите човешки истории, защото някой като мен ги мислят дълго тези пътници. Ползвайте изкуствените спътници в живота ви. Все още не лягаме с мисълта дали са пристигнали те някъде. А само за ориентир. Слава Богу.

 

Фрагменти

​Чудите се каква е тази лодка?
Това е лодката на същността, която плува в непознати води. Дали ще потъне в тях, или ще се закрепи, напълно зависи от нас. Без да знаем как се гребе, няма да стигнем там, за където сме тръгнали. Понякога, за да увенчаем с успех нещо ново, трябва да използваме стари знания и възможности, с които да надмогнем трудностите. Затова, колкото и да ги заобикаляме и пренебрегваме, все ще трябва да се върнем към старите спомени, белези и пропилени възможности. 

Тази лодка ще ви заведе към моите най-скъпи емоции, преобразени в разкази с форма на есе. Всяка емоция е фрагмент от нашето съществуване. Фрагментът е част от цяло, а цялото е фрагмент от Вселената. Свикнали сме да бъдем безразлични към човешките фрагменти, но аз не съм.

Затова ще Ви пусна в моята Вселена! 
Приятно плаване!

Надявам се да не корабокруширате. 

Октомври 2016г.

 

 

Влакова история С история
На моя брат, който се справя

с емигрантския 

ноември.

Най-хубавите вечери са ноемврийските, особено когато пътуваш с влак. Напомнят ти, че е студено навън, но само там. В купето няма парно, но на кого му пука за това!? То се топли от настроението, породило се в него. Зъзнем с червени носове, но така е през ноември. Той е красив само ако е студен.

Страстта към влаковите пътувания се роди още преди да съм пътувал. Четейки пътеписите на Алеко, живеех в неговото клише. Застоявах се някъде по-дълго, другаде не, докато разбера, че не съм бил никъде, освен във влака. Или в историята му. Не можах да му простя това. Опитвам постоянно да го следя с мисълта си и с надежда да се видим все някъде. Тогава ще му разкажа и аз какво съм видял, какви смешни истини съм открил за живота от жената с розовата шапка или за горчивия вкус на битието от момчето, което мелеше кафе, за да си плаща студентските такси. Историите търпеливо го чакат, но той се крие тъй умело, докато аз събирам още влаков сюжет.

В тази ноемврийска нощ пътувах за София, сам в купето. Тишината се развълнува от Дебелото момче и Учителят любими, появили се от своя център на Света. Забравих как се казва, май беше измислен свят. Или Свят? Явно само те живееха в него, но важното е, че битуваха все някъде. Единият попийваше от бирата си, изсъхнал като листо в жълтите си дрехи, отразяващи настроение му. Толкова бе слаб, че дори и бутилката можеше да го погълне. А неговият приятел, като баровец, с подпухнали бузи, с хубав буржоазен глас и ретро стил дрехи, се бе изпънал в купето и двамата започнаха взаимно да се мъмрят. Кой какъв е, кой защо е, кой къде е, кой какво може. Правеха се на шутове, осмивайки се един друг.
– Стига пи, Учителю любими, спри се!

– Я, шти кая на теб кой ще спре, направи път на дамата! Простак!
Появи се жена на средна възраст, чието лице и жестове ясно подсказваха, че не за първи път пътува, но определено не обича влаковете. Гримасата ѝ бе очарователна. Облечена в красива синьо-зелена рокля, сякаш отиваше за награждаване на някоя известна английска киноцеремония. Мъжагите бяха по-калени от мен в пътуването, та дамата познаха само по парфюма, който подушиха от вратата, докато при мен визията беше факторът. Но когато сме запознати добре с ежедневието, забравяме неговата визия – защото парфюмът е достатъчен сам по себе си. Така е и за тези, които са общували с много хора. И мъжете я подушиха. Последва закачливо мърморене помежду им и задявки към жената, а това бе смешно отстрани.

Това за тях бе игра, случвала се много пъти. Координирани действия, думички и намеци. От трудното добиране на жената до една от седалките, заради опънатите крака на Дебелото момче, до случващия се разговор. Спеше ми се, но звънливите им гласове прогониха съня и се заслушах. Нуждаех се от почивка, а те от зрител, затова им го подсигурих.

– Госпожа, а визитка предлагаш ли, брокер съм? Може да направим сделка. Ще стане ли, Дебело момче? – попита Учителят любими. Все отнякъде трябваше да се започне.

– Една дама не бива да се притиска. Говори ѝ на Вие. Дайте я на мен, ще я пазя по-добре, мисля. – Дамата смяташе, че проявата на култура от Дебелото момче ще смекчи простотията на приятеля му. Но всъщност тонът му бе по-подигравателен и остър с точността. Но тя не го разбра. 

– Давам визитки само на клиенти. – кипна тя.
Неразбрала чувството за хумор, продължаваше да се вманиачава и убеждава с какви идиоти пътува. Гледаше ме, правейки физиономии и премяташе кестенявата си коса на различни страни. Говореше толкова величествено, само дето не бе стих от Шекспиров сонет. Явно бе притеснена. Не можех да ѝ помогна, сама се вкара в мрежата им, заемайки най-изтънчената и важна примка Там. Всъщност, тя не беше Там, но те вече показаха на цялото купе какво представлява това Там – техния микроСвят. Задаваха неразумни и неудобни въпроси, сякаш знаеха, че вечността е безкрайна и тяхна, колкото и пътят до последната гара, а после няма да я срещнат отново. Вечността ще ги погълне или забрави, но все пак бе тяхна.
– Психолог съм, но умея да работя каквото искам, а и мога да си го позволя – сподели във връзка с нейните велики аналитични възможности.

– И ние така, нали? – повториха двамата, споглеждайки се с лукави усмивки. Защото определено можеха да си позволят всичко.
Изпаднах в неистов смях. Те продължаваха играта помежду си, за да я сложат на място – в главната роля. Тя да им даде повече бисери, с които да продължават развитието на разговора. Не бяха някакви БайГаньовци, бяха само шегаджии. И то добри. Алеко щеше да ги опише по-добре от мен: Дебелото момче е на осемдесет и четири, ще пренася камъни до февруари, докато не се отдаде напълно на добре заслужена почивка. А Учителят любими – бивш даскал от времето на соца, сега се занимава с търговия. Брокер на невидимо недвижимо имущество. Приятели от деца, останали деца. Търсещи поредния наперен и сериозен пътник, който да излее своите страдания и трудности, а те да му вгорчат и направят още по-тежък живота. Все пак Дебелото момче носи камъни! Да си играят поредните пиеси пътувайки заедно, без да им пука кой ще бъде в главната роля. Те знаят, че винаги са били второстепенни и ще бъдат… Сценарият свърши, завесата се спусна и ролята на жената приключи, когато тя напусна влака. Останахме мъжка компания. Липсваше жертвеното агне в лицето на дамата. Мястото ѝ май трябваше да заема аз – те нямаше да се укротят иначе. Щях да разбера какво е чувствала жената. Смехът ми щеше да се върне.
– Малки приятелю, какво ще правиш в София? – имаше лешниково-кафяви очи Дебелото момче, леко зачервени от умора. И на него му се спеше, но ето на – сътвориха чудесно представление с Учителят му любими. Професионалисти. 

– Отивам при брат ми. От доста време не сме се виждали. Студент е. – отвърнах с усмивка и леко озадачен за бъдещите им действие. Затова внимавах. 
Разпитаха ме какво учи, къде – такива неща, подигравателният им тон беше изчезнал. Но ето, че и тяхната спирка дойде и тъмното на самотната гара ги погълна. Сбогуваха се с широки усмивки, оставяйки хумора в купето. Също и недопитата двулитровка на Учителят любими. Останал сам, сънят ме надви. Събудих се, когато шибнах шамар на кондуктора, докоснал ме по врата, за да ми каже, че влакът е акостирал. И е вече утро. Е, отнесе си сутрешното акостиране. Бях последният пътник във влака. Или се бъркам, предпоследният. Хуморът от мъжете, както и парфюмът от жената още бяха там. Даже ме изпратиха учтиво.

А на перона, останал сам, брат ми търпеливо зъзнеше. Усмивката му замръзнала, затова не беше я свалил. Чакаше мен, а аз чаках рождения му ден. Той бе пристигнал с ранния влак.
– Честит рожден ден! Чуй само какво ми се случи във влака…
Беше студено, но ноември така е по-красив. Затова и хората са толкова студени. Да не говорим пък за красивите студени историите, които могат да бъдат разказвани.

 

ВРЕМЕТО ЛЕТИ, ПТИЦИТЕ МУ ПОДРАЖАВАТ
Изстрадала Смелост,

бъди ми приятел.

А ти, Време,

пощади 

ме…
– Защо си тук? 

– А не мога ли да съм?

– Леле, някой явно няма настроение, май??
Тези въпроси ме дразнят. Защо ги задават изобщо: да демонстрират колко забелязват промяната на човешките състояния или просто от учтивост?? Второто ще да е. Малко са хората, които наистина искат да знаят, да им излееш всичко, което те потиска, да им разкажеш за обема на дупката, в която си, да чуят защо горчилката стои по небцето ти толкова дълго. Кое понятие отговаря на конкретното ни състояние?
Такъв беше и старецът, който седна до мен, на брега до лодката. Минаваше сигурно 2 часа́ след полунощ в изгубения август, а звездите тъй силно светеха! Това е предимството на летните нощи. Нямат характеризираща величина за време и светлина през лятото. Особено през август. Всичко е разтегливо, дори и спомените.

Та мъжът седнал до мен бе изгубил всичко възможно преди четиридесет години в онова разтегливо съществуване, което ние не оценяваме. Изгубил войната, семейството, едната си ръка… Не живее никъде – нито в настоящето, нито в миналото, само в празното и висящо пространство на мизерията и тъгата по бъдещето. Мечтател, който олицетворява абсурда на неназовимото. Не можеше да лови риба, а го правеше всеки ден. Не можеше да пее с дрезгавия си глас, а имаше цяла песен, написана за него от мен. Никой не го обичаше, но той обичаше всички… Обичаше безмерно. Ходещ парадокс, от който се плашеха минаващите, но не и аз. Ценях човека, тъй като бе един от малкото, за които няма смисъл да говориш и питаш…

Запознах се с него година преди да навърша пълнолетие. След това изчезна и се върна остарял с десет години. Все още имаше онзи ужасяващ тик на здравото му рамо, линията през цялото лице, по-къс ляв крак и куцаше. Външността му и дрипите, олицетворяващи нищетата, се бяха променили. Когато изчезна, отсъствието му не направи особено впечатление на никого – помислиха, че е умрял. Аз също смятах, че се е удавил някъде или е предал Богу дух от глад и студ, и спрях да мисля за него – като всички. Но беше жив, това проклето плашило, за тяхна жалост. Върна се, а неговото отсъствие беше като мимолетна безкрайност и сякаш нищо никога не е свършвало. Освен моето детство, естествено. Морето, към което гледахме, бе същото. Лодката без гребла, до която стояхме, все така отстояваше на вълните – понякога тихи, понякога по-шумни. Запазили преживените ни изгреви и залези с историите от фронта.

Когато се върна, не бях обикновен слушател както преди. С годините и аз се научих да разказвам онова, което ме вълнува, а моето място зае старецът. Мълчеше, щом му бе интересно, вперил зелените си очи в мен, а когато не го грабваше, просто ми казваше как и с какво да допълня историята. Веднъж ме попита кое е най-смисленото нещо, което съм взел от детството си и аз му казах. Дори не помня колко бе вярна и истинска случката, защото всичко беше смесица от мои преживявания и негови разкази. Проклет да е, беше ми развалил детските истории, но поне така бяха по-дълги и интересни.

Сега, пораснал и с мирогледа на стареца, живеех наистина различно. Избирах коя да бъде страната на монетата и успявах, по един или друг начин. Подреждах приоритетите си, доколкото можех, живеейки със своите мечти и разочарования, нищо че понякога едното преобладаваше.

И сега моментът бе такъв. Говорех за своите изскубани мечти, които ме очакваха, а той спотайваше проклетото време, прекарано някъде в нищото. Сякаш бе отишъл в безвремието, за да ми липсва, а аз седях на неговото тъжно място да го чакам.
– Птицата не кацна, знаеш ли? – казах му разгневен.
Явно знаеше, че тя не каца на всекиго, но не ми го каза, сигурно да не се откажа, още преди да съм започнал – преди да затичам назад, без да видя сянката си постигнала нещо. Да разбера докъде съм стигнал и какво мога. И ще мога. Ценях стареца, но днес не можах да приема сълзите си, причинени от него. Твърде импулсивно и лично ги приемах. Не можех да кажа коя сила е по-голяма от тъгата по пропиляното време, защото загубата винаги е неизмерима. Време, което си мислил, че е твое, а всъщност то не принадлежи никому. Величина, независима от нищо, която обръща човешкия живот, само за секунди и заради секунди. И ако в онези минутки на августовската почивка и наслада, си си казвал колко много от тях ще имаш занапред, то си бил в грешка. Времето е като птица, даваща кратък заслон на красиви идеи, които трябва да полетят. Но дали ще успеят или не, зависи от нас. Понякога имаме счупено крило или краче, което трябва да се адаптира към времето и средата. Важно е и как ще се приземим… 

Мразех стареца сега, защото не осъществих своя полет – подведе ме. Приземих се, сгромолясах се, с времето, което съм нямал, а тъй силно мислел, че имам! Накара ме да си повярвам твърде много и забравих всъщност какво мога. Но по-жестоко бе, че стана от самата повърхност. Не успях да докосна облаците над мен. Не можех да полетя. Едва бях подскочил на път към мечтата. Затова седя на брега като стареца и гледам как птицата отива при някого другиго, който сигурно знае цената на падането или ще я узнае след минути. Бих изпратил и послание на следващия, но не знаех с какви думи да облека времето – географията му е променлива. Единственото послание, което оставя след себе си, са перата – перата от неизживяното, от това, което трябва да бъде сложено в музей, за да търсим човешкото в него.
– Кажи ми нещо! – не го понасях вече.
Старецът ме наблюдаваше под вежди, въртеше се и се чудеше как да ми отговори. Как ли щеше да облече и той времето? В някой стереотип или щеше да му намери уют в някоя преживяна история? А може би ще ме потупа по рамото и толкова. В зелените му очи не виждах живинка, а страх. Понякога хващаше отрязаната си ръка, сякаш мислеше, че отново е на фронта, и иска да избяга от бомбите над селото; за грешната военна тактика и най-вече за невинните старци, деца и жени, обречени на смърт. Каза ми, че войната, противно на очакванията, не е за загиналите на фронта. Не е за мъртвите – тя е за онези, които се борят. Него и молитвите не го спасили, останал белязан – без ръката, с която се кръстел. А вярата му беше скъпа. Беше. Но продължаваше напред, въпреки всичко, макар и безуспешно. Най-скъпото за него бе семейство му, изгубено, когато бомбите унищожили селото. Секунди преди да им каже. 

Внезапно покри с ръка лицето си и заплака. Заплака сякаш е дете, като мен. За първи път показа емоция и изгуби възторжения патос в гласа си, когато заговори. Гласът му бе по-дрезгав, лицето червено, а белегът още повече фрапираше върху набръчканото му чело. Очите му изгубиха зеленината си в бездънна сивота. Разтресе се. Опита да каже нещо, но думите се давеха в сълзите. 
– … при мен тя кацна ли? Времето това ми причини. ти едва си полетял. Падни от високото, повече боли, тогава ще ти трябва време, не за друго, а за възстановяване. – Съзнанието бе заето с болката ми.
– Бъди проклет! Защо се върна изобщо?
Не дочаках отговора. Тръгнах си обиден. Повече не се видяхме. След време, като разглеждах стари снимки, ми заседна тежка буца от един останал миг, непрераснал в друг. Останал такъв и незнайно как преодолян. Стисках снимката на стареца от фронта – здрав, с приятели, на щастливо хоро рано сутринта, преди бомбардировката. Подари ми я когато се срещнахме случайно – за първи път край лодката. В началото на лятото, когато бях на седемнайсет. Тогава ми каза, че всеки има право на грешен избор. И аз се гордея с моя, наистина. Оцених времето едва тогава, когато разбрах, че го нямам, благодарение на него… Загубих стареца завинаги. Тази буца ми заседна! А неговият грешен избор кой ли беше? Наругах се, че не го познавах по-добре. Може ли да е войната?! Нямах достатъчно време, си казах, а папагалът до мен изчурулика, сякаш повтори думите ми. А може би ме осъди, че съм го изгубил заради егото си? Ще му оскубя перата, за да мълчи. Мълчанието е най-тежкото наказание, нали?

Но знам, че старецът обичаше птиците…

 

Най-здравата торбичка
На Вечността,

защото не е

вечна.


А Шембата

е.
В топъл юлски ден човечеството е способно на всичко. Грабвам слънчевите очила и хавайките и тръгвам към плажа. Какво ни трябва повече през юли? Така каза и спасителят, добавяйки и слънцезащитен крем, но аз си нося само овлажняващ. Не се бия със слънцето, че да се защитавам. Нито пък с хора. Топлият морски пясък се лепи по ходилата на излизащите от водата, а на плажуващите им е писнало все някой да минава и да пръска песъчинки по телата и хавлиите им. Негодуват, но си траят – през юли всички край морето са мили, но не и мидите. Тези проклети създания са пълни с човешки груби чувства, но винаги може да се добави още нещо. Понякога се забиват в краката ни, по грешка. Дали усещат? Вероятно болката ни – не, но изгарящата топлина на пясъка – със сигурност. Нещо като нашите думи – парещи и убийствени.

А сред многото звукове, викове, смях, „една бира, моля“ и „може ли топката“, се очертават различните морски компании. Без приятели на море е като лято с купести облаци – валежно. Други години все някой порой се изсипва, но тази – като никога – е все приятно синьо. Дори и ретро бирата ми е в стила с нещата, които обичам да правя, а на етикета от запотената бутилката пише как все на плажа се чете, но този път с електронна книжка. Не знам какво пише на бутилките на приятелите ми, но не се кефят. 
– Трябва ни четвърти за белот. Искаш ли?
Колкото и да обичам да чета, все някога идва моментът, в който трябва да спреш. А не може да четем постоянно, както живеем. Или се опитваме да живеем. В това е разликата между четенето и живота – че животът не спира временно.
– Не съм добър, но ме бройте.
След няколко игри ми писва. Писва. Пис-ва. Рядко ми писва да върша нещо, но има и такива дни. Пристрастявам се бързо към нещата, в това ми е проблемът. Явно личността, която ме е учила на белот, го е правила колкото да мине. Е, мина.
– Момчета, ще вляза във водата. Хайде, после ще продължим.
Хубавото е, че мъжете се разбират с половин дума или знак, сякаш са говорили час. Знаят ме какъв съм – не си падам по стандартността и не очакват нещо от мен. Всъщност, никой не очаква. Дори аз. Понякога светът е прекалено тесен за самите нас. Затова не всеки си намира мястото. Според тях, моето е сред думите. Но аз не съм дума, а сложно изречение, пълно с ирония. За жалост. Пък те не го разбират. А сред водата, звукът от думите е само въздух. Както и аз. 
– Искам да изместя света!

– Ще можеш ли?

– Ти ми каза вчера, че мога всичко! – Говореха баща и син, докато излизаха от водата. 
Мъжът е нечестен към хлапето и не му казва истината. Толкова ли ще го заболи, ако каже каква е същността ни. Човешките илюзии са най-дълготрайните спомени. Те не съществуват, освен в главите ни. В живота никога никой не може да бъде всичко. Ще е нещо, но не всичко! Когато прозрях тази истина, не можех да се примиря с нея. И още не мога да се отърся от този факт! Дано водата го направи вместо мен.

Морето винаги влияе добре. Не поглъща налудничавите мисли, но пък ги освежава като ги овкусява със сол. Момчето, което ще преобърне света, още стоеше между стените на мозъчните ми клетки. Дори и силните вълни не успяваха да го прогонят от там. Още нямаше метър и тридесет, с буйна руса коса и светли очи. Чудех се как ще постигне това, което иска. Сякаш видях себе си в него, но той бе онзи Малък принц, който тъгуваше за своята роза. А аз нямах роза или достатъчно въображение, за да създам тази метафора. Бяха ми обещавали това, което и на него. Но разбрах, че се самозалъгвам, че уж всичко мога, че съм ВСИЧКО! Не можах до простя лъжата и това, че се подлъгах. Още недоумявам как някои го вярват. Иска ми се да им изкрещя в лицето и да им отворя очите… И уж през юли всичко е възможно, точно това не е! През възможния месец има и невъзможни неща.

Една заблудена вълна ме догони и запрати в гърба ми стар спомен. Най-добрият ми приятел, Шембата, веднъж ме попита, ако имам куфарче и трябва да сложа в него трите най-скъпи неща, с които да потегля към вечността, какво ще взема? Мълчах. Не знаех какво да кажа. Нямаше как да побера в него семейството си, тяхната обич и всичките си спомени. Невъзможно е. 
– Не зная. Ами ти бе, Шемба? – попитах го иронично, той си пада философ.
– Вечността. – очаквано ми отговори.
– Как? Къде? – продължих да се правя на интересен. 
– В „Най-здравата торбичка“. Те побират всичко. И вечността ще се побере. Така няма да ми липсва нищо. – имаше отговор за всичко.
Наивник! Ще хваща вечността. Но през юли всичко е възможно. Нищо, че когато го каза, не беше лято. Сега като излизах от морето видях една вечност – голямо жълто пликче от „най-здравите“ – срещу мен, на плажа. 
– Ей, приятел, ако все още не си успял да вземеш вечността, обещавам, че ще ти я отмъкна. – изкрещях му.
Погледите ни се срещнаха, само той разбра за какво говоря! Ще я намокря и посипя с пясък, че да има нещо и от мен вечността. А ти ще я допълниш, казах му. Сложи и миди, ако искаш! 
Така откраднах вечността. Напълнихме я. После Шембата я пусна в морето, защото каза, че никой не може да притежава всичко. Дори и през юли, в най-здравите торбички, тъй като не са чак толкова здрави.

 

НЯМАМ ВЯРА И НИКОГО

Има неща, които колкото и да искаме, не се променят. Остават си величини, които просто трябва да бъдат изживени и запомнени. Не помръдват, а ние се превръщаме в обикновена формула от случващото се, целяща да реши задачата на света. Но така и не успяваме, защото всичко, което получаваме, е неточно. А неточността води до провал.

И така, години решавах формулата на живота си. Ти също, нищо, че живеем в различни плоскости. Имаме почти еднакви цели. Да не се излагаме пред себе си и да ни има без да губим вяра. Крепка вяра, и толкова важна, че отнемат ли ни я, ще се провалим. Затова я пазя, доколкото мога. Виждал съм как ходят обезверени хора – търсят я по земята, защото се появявала, когато трябва, в точния момент. Стига да са на правилното място. Мислят си, че вярата е като плевелите – расте навсякъде, но не е. Тя е в сърцето, а когато я няма, то гневът е нейният заместник – антипод, който може да запълни празнината на отсъствието със същата сила, но в отрицателна посока. 

Непреодолимото желание на яростта да надвие, ни превръща в животни. Следваме първичното, за да върнем нещата както искаме, въпреки провала – въпреки неточните решения, въпреки всичко! Някъде в нас се крие егоизъм, който колкото помага, толкова ни тегли назад в кризисни ситуации. Нашата невидима екзистенциална криза не може да бъде излекувана или спряна. Разбираме какво ни се е случило, когато ни разтърси, и тогава осъзнаваме колко важна е вярата! А без нея? – Докато се научим да живеем, фоновата музика е станала саркастична.

И така, живея без вяра от дни. Дни студени и ветровити като януари. А нея я няма. Няма я, просто не идва. Всяка сутрин ставах с нея, завиваше ме с добрината си, а почувствах ли нещо гневно да се въздигне, след поредното тежко битуване, ме целуваше! Когато за миг си мислех, че не я усещам, ми правеше кафе. Не го пиехме – ароматът ни бе достатъчен. Замествахме кафето с течен шоколад.

А когато вярата изчезна, не разбирах в какво съм се превърнал. Агресията ме изяжда и ме кара да забравям аромата и всичко онова, в което вярвах. Ето така, бум, и изчезна! Парадоксът на Мърфи започна да действа. Не бях сигурен материална ли е вярата, или е само чувство. Пиенето на кафето също. Затова с Вяра поглъщахме само мириса. След като я загубих, започнах да пия кафе. Разбрах, че ежедневната употреба прави ефекта му по-малък. И знам по-добре, от който и да е следващ ден, че същото кафето без захар пак ще е горчиво. Няма захар на дъното. Свикнал съм! Защото Вяра я няма. Но нямаше и кого да питам, сигурно не бяха минали през тази криза да загубят Вяра.. Приятелите ми нямаха моята Вяра! Проклети атеисти! Илюзия ли е била или част от някакъв безкраен сън. Търсех отговорите.
– Къде е вярата ми? Не може ли да ми я върнете?! – Отидох да си търся правата за Вяра в Църквата, мястото където всеки я намира. Но не и аз.

– Господине, вярата е вашата опора. Тя не се дава, просто се открива. – Изкусен лъжец.

– Но ми я отнеха, проклетите хора! Вие, вие, виеее ми я върнете! – не успях да бъда спокоен и там…

– Никой не ви я взел, загубили сте само надеждата. Вярата и надеждата вървят заедно.

– Вече не съществува, убиха я! Убиха и нея, а беше само на 9, по дяволите, беше на 9!!! Беше моя дъщеря, а сега я няма!
Останах смълчан и опитах да запаля свещичка, но огънчето даже не припламна, защото Вяра бе моята светлина. Светлината не успях да видя – или е там, или я губиш завинаги. А нея загубих. Не бе останало нищо. И свещ нямаше.

Случаят с убитата Вяра остана неразкрит. Покосена случайно от банда неизвестни извършители, искали да научат невинни хора какво е да се страда, безчинствайки в центъра, посред бял ден! Тежките калашници засегнаха и нея. Не трябваше да я уцелят. Свирепият куршум я уби. Не патронът, а чувството, изпълнило него. Затова не можах да я спася, макар да бях до нея. Обзе ме жестокост. Гняв и гняв не дават живот. Вземат.
– Татко, не чувствам. Всичко е студено – изстена малката Вяра.
По-дяволите, и аз бях студен към този свят. Правим грешка – студени сме когато не трябва. Дадох и́ от мен няколко минути последен живот. Жарта от куршумите, поникнала в нея, пропълзя и в мен. И до днес. И до живот.

Не намерих никъде отговор за правата си. Но все още споменът за любовта е жив. В случайната улична миризма на кафе, в целувките на влюбени минувачи или в хубавите шоколадови палачинки, от съседната улица…

Никой не успя да ми върне Вяра! Продължи и онази ежедневна рутина, която не можех да преодолея, но знам едно: Ако наистина вярата вървеше с надеждата, както ми казаха, то тя не ме научи на любов. Вяра ми даде любов. Много. Не остана скрита под провала на моя живот, а дълбоко скрита само в мен, завинаги. Понякога и в утайката на горчивото кафе.

 

Изкуствена проекция

1. Вечерта

Както обикновено слушам с половин ухо вечерните новини. Все смърт, смут и гняв излъчват – нищо по-различно от това, което сме виждали вчера, само дето датата и лицето са други, както и ситуацията. Хапвам все така с наслада, без дори да обръщам внимание на нещото, което издава всевъзможно различни цветове и звуци. Не че нямам гражданска позиция или мнение за всичко, което се случва, сам не мога да променя нещата. Не съм от онези българи, говорещи с възторжен патос, вживели се като революционери от деветнадесети век, тръгнали да се борят за висши каузи. Защото вече такива не съществуват, за жалост. Аз съм Михаил от Враца, който търси изгубени неща. Или поне се опитвам. Занимавам се с фотография. Изкуство, което не е затворено в обектива на апарата, а скрито дълбоко в човешкия мозък, за да уцели „точния“ момент, както казват. Но точен момент никога не идва, ако се замисля. Имаше ли точен момент, всички щяха да чакат точно него, бездействайки и броейки секунди, минути, часове или денонощия, за да го хванат. Само снимам обществото в неговата илюзия на точността. Те се радват, аз – повече.

Приключих с вечерята и гася агресора и инициатора на обществото. Захващам вечерните си задания – обработвам нови, стари, изоставени, забравени или поръчани снимки. В тази тишина, която ме обгръща, когато седя пред необичайния изкуствен интелект, се ражда моето вдъхновение и идеи за промени в света на картините. Понякога карам някои хора да изчезват, а техният събеседник да гледа с усмивка, закръглени очи от смях или с тъжен поглед към празното. Кога ли може да се види нещо подобно, без причина – да гледаш празнота с усмивка? Дори като е влюбен някой или твърде щастлив, не би се държал така, само защото би изглеждал нелепо. Да махам бронята на човеците, за да бъдат в светлина, която дори не са показвали на някого – велико. И се получава. Друг път показвам бита на човеците. Но не как работят, бездействат или чакат „онзи“ момент. А следствията от всички тези дейности – изхвърчащата слюнка на говорещия, падащата сълза от момчешки спомен или пръските вода, които до стотни биха стигнали до ядосаното момиче, което не иска да влиза във водата.

Виртуално-модерният фолдер „Нови“ се запълва с дневни впечатления, които се срещнат със снимки от преди, но все актуални. Пък си пасват. Разнообразни – от човешки действия стигащи с емоционално въздействие, до прекрасни природни пейзажи, отразяващи съществуването. Понякога времето, отредено за работа, не се получава, затова не се прави и нищо. Натиснатото червеното хиксче наподобява и резултата, извършен до този момент. Хикс съм, си казвам, и попадам на множество папки. Тогава идва моментът за избор. Времето, прекарано в качване и разглеждане на чакащите за вдъхновение снимки. Това изяжда голяма част от оставащото време до пълноценния сън за утре. Не че го спазвам. Но сенките ми вече са твърде големи. И в миг на бързина отварям месеци неотваряното съдържание на „изоставените“. Поне да върна миналото време с нещо, на което бих могъл да дам ново съдържание. Но там е още по-скучно. Разбирам защо изобщо са изоставени, но тиктакащият часовник показва, че дори от днешния проявен безинтерес към задълженията, трябва да правя чудеса. Или да се опитам. 

Обективът обхваща изминали сезони, хора, пътуващи в нощта, изглед към някой природен феномен или дейности на деца, помагащи на природата и човечеството. На пръв поглед всичко това изглежда толкова различно, но красиво. Красотата не се придава от идеята, а от същността. Но как мога да променя едно момиче, което от радост тича в настъпилата есен; момчета, които се борят в снега; влюбени с вплетени ръце, които гледат през прозореца на мръсния влак красотата на Искърското дефиле или дечица опитващи да направят своята първа „копка“ за дървото до тях, но лопатата им е твърде тежка. Как? Това е въпросът. А съзнанието отговаря с простичкото: Никак.

Сбирам мислите си. Трябва да се прати снимка на издателството за замърсената природа. Всяка мозъчна клетка преминава през стотиците идеи, от които взема това, което трябва. Точно така. Защото знаем сериозността на замърсяването в глобален аспект, както и начина, по който подхождаме. Особено ние, младите. А ми трябва нещо, което да ги накара да знаят, че може да ги мотивираш да не бездействат. Това е, казвам си, и започвам да работя с леко приспана мисъл.

Ще покажа безразличието към това, което имаме, без да се интересуваме какво ще оставим. И не само – какво ще направим за природата и климата, в който живеем. Промени и идеи, чрез които да се покаже сериозността от безинтереса. Работя и мълча. Зная какво искам.

Започнатото се оказва много по-сложно от това, което очаквам. Фотошопът не е лицензиран, пречи на работата ми. Черно или сиво, как да се добавят хора, а пушекът, а защо тук така се отразява сянката? Все въпроси, с които преминавам неочаквано времето, за което е трябвало да съм в леглото, но след полунощ го правя и пращам. Кръщавам го „Нещото, без което не можем“, но разбирам колко е изтъркано. Не обичам подобни изрази. Трия. Не мога да измисля в момента нещо велико или толкова задълбочено. Пиша: Природата не търпи празно пространство. Пращам го на главния редактор за утрешния брой на списанието „ЗаМисъл“. Лягам, без дори да осъзная разликата между дивана и леглото.

Събуждането не е както обикновено: първо заради мястото – боли ме врата, спал съм накриво; второ – защото не е от мелодията на алармата, а телефонно обаждане, часове преди типичното време за ставане. Шефът. Стъписвам се. Хората получават ранно обаждане за нещо спешно. Не вдигам. Май ще трябва да напусна. Направил съм грешка, като съм използвал най-хубавата си снимка, спечелила „Пулицър“, за такова дело. Краят се вижда. 

2. Сутринта
– Мамо, какво е това, много е красиво. Реално ли е? – пита възторжено малкото момченце.
Майката поглежда към списанието, разположено централно на вестникарския павилион. Седмичникът „ЗаМисъл“, с доста провокативно направен постер, посветен за деня на природата. Паднал самолет върху лицето на Нова Зеландия. Бива си го майстора.
– Това, Мишо, е бъдещето. – тъжно отговаря.

– Виждаш ли как самолетът е паднал върху малкото селце, развалил е всичко. Природата гние. Хората долу ликуват. – казва тя и продължава, защото вижда, че малкият Мишо се натъжава. 
– Живи са, но виж какво са причинили. Затова е и красиво направено…

– Защо го правят, като изглежда хубаво нарисувано? – пита объркано момчето – първият му смислен детски въпрос.
– Защото смятат, че животът им е най-важното нещо. но всъщност децата са най-важното. проявили са егоизъм и не са помислили за тях.

– Значи нарочно е нарисувано така?

– Нарочно, да, унищожението на природата е унищожение на човечеството. – май не го разбра.

– Този самолет показва времето, в което живеем. Разбил се е заради нас, защото не знаем как се управлява.

– Мамо, ами тази перка, която се подава, каква е?
Добре беше вмъкнат този скрит фрагмент в левия ъгъл на идващ самолет. Още по-интересно бе, че в него нямаше пилот.
– Мм, това си ти, скъпи, и твоите приятелчета – загледа я с любопитство.

– От вас зависи дали ще се научите да имате власт над тази адска машина, или ще правите нашите грешки. Децата са бъдеще и перспектива.

– Якоо, аз ще бъда пилотът! – Вълнението вече го обзе.
Няма празно пространство, да. Майката чете отново заглавието на статията и пали първата цигара за деня. Надява се той да не повтаря грешките и – нейното дете, нейната проекция! Авторът бе направил чудесен колаж на разбит самолет, върху тучни зелени гори. Децата играят наоколо, а самолетът, може скоро да лумне в пламъци. Но пасажерите се радват, забравили тази опасност. Колко много философия в една обикновена картина! Малкият Мишо я гледа замислено и накрая казва това, което го мъчи. Майката също, защото знае, че той е крайно любопитен.
– А ти нали не си егоистка?

 

ОБЛЕЧЕНАТА ТЪГА НА ПРОЧЕТЕНИЯ СТРАХ
На теб, Тъга,

защото ако нямаше име,

щях да те кръстя.
Когато облечем сакото на самотата и обуем обувките, сътворени от нашите страхове, се превръщаме в някого. Някой, който отново търси себе си, някой, чиято тъга може да преобърне света без лост, защото самотата е достатъчна опора. Когато човек изпадне в подобие на меланхолично състояние, законите на физиката не действат. Шумът на тишината е достатъчен, за да даде тихите отговори, които ни трябват. Ако се чуят, защото сме свикнали да пропускаме важното. Да, наистина, сваляме ги, когато трябва, защото не пасват на ситуацията, на хората, с които сме, на общото, но как може да бъдем толкова сигурни в нещата, които отстояваме. Няма как, на тези – прекалено уверените – никога не вярвам. Защото не мога да хвана точната и правилна позиция на нещата, без субективизъм. По някакъв начин харесвам различните страни на монетата, дори когато принадлежат на една и съща история. Затова обичам да мълча, а тишината да отговаря, доколкото може. 

Разхождам се в красивия априлски дъжд, без да мисля къде ще ме заведе. Гледам как някои бягат от падащите капчици да не ги направят вир вода и търсят място, на което да изчакат светът да се излее, та да могат да вървят по суша. И да им е леко. Гледат ме странно, но не знаят, че съм сух. Страховете и самотата ми не действат сега. Мокри са. Това ме прави щастлив и смел. Сакото ми няма опцията да е непромокаемо, но не ме интересуват онези екзистенциални и битови теми на света, с които се правят на интересни. Имам си собствени въпроси, засягащи всичко и всеки. Дъждът и тичащите хора. 

Това мислене ще продължи, докато отново не се задейства бронята, тоест да изсъхна или да я махна вкъщи. Понякога ми се ще и да я забравя, но тогава ще съм гол. Хората ще ме гледат като обречен, а аз ще трябва да сведа глава и да се срамувам, когато някой предложи превоз, за да не настина. Но точно затова съм се превърнал в този някой, защото съм се усъмнил в себе си, а за да се усъмниш, трябва да скриеш тъгата си. Скриеш ли тъгата, скриваш и самия себе си. Никой не ми предлага превоз, значи съм се справил успешно.

Един приятел наскоро се влюби до уши. Боец от класа, но досега не бе водил война на този фронт. Роден да побеждава, за жалост, често губеше ежедневни сражения. Нямаше какво да му кажа и когато ме попита:

– Как успяваш да се справяш, когато си влюбен? Знаеш какво е. Губя постоянно.
Не исках да изтъквам трудностите, които се случват, просто му казах да действа, защитавайки се с факта, че във войната и любовта всички средства са позволени. Защото тези малки наши умирания, ни правят по-трудни за убиване, далеч по-претенциозни и все по-истинско търсещи. Но дали е така? За жалост той повярва в думите ми, както и на неангажиращия нелеп довод, което не харесвам.

Та същият този човек постигна целта си. Не знам какво правеше, но нещата изглеждаха толкова лесни! Сякаш винаги е знаел как да впечатли момиче, особено ако я харесва. Имаше и огромни провали, което от една страна го научи бързо да се адаптира, да се контролира повече, да не го вълнуват екзистенциалните въпроси, да се страхува и да е самотен. Да умее да мисли и така се превърна успешно в някого.

Самотата, ми каза след това той, е едноличен процес, който трябва да бъде изживян сам. Тъй като никой не може да облекчи страданието чрез друга помощ. Така разбрах, че е осъзнал нещата, по истинския начин. Дори се сетих, че аз самият винаги казвах на някого:

– Спри да плачеш, всичко ще се оправи! Седни, помечтай, вярвай и обичай!
Няма как да разберат тези безизразни думи, наситени с емоции, ако вътрешното „Аз“ не ги приеме и продължи. Затова, когато отида на погребение, мълча. Не мога нищо да кажа, пък и не знам какво. Не харесвам заучените фрази. Всичко трябва да се каже когато му е времето. Затова го и пиша. Прощалните думи, са банално сълзливи. С тях опитваме да променим мнението си за покойника. Всеки оставя след себе си нещо, с което хората да го запомнят, или трябва да довършат. А с две думи, не мога да преобърна годините абсурден живот. Невъзможно е! Това не е като недовършена селска чешма, да накарам хората да я изградят, за да пият вода, когато са жадни и морни в топлите юнски дни. Децата да се пръскат, а майките им да се притесняват, че ще настинат. От тези мисли ме извади дете, което неволно ме изпръска с кална вода от локва.

И, въпреки че и мен дъждът ме вали, аз не настивам. Хората още бягат, пороят се засилва, а сухите заслони отесняват. Сещам се, че трябва да си купя книга. От много време чакам да се появят нови заглавия на витрината. Влизам и нищо, че знам какво искам, стоя много време между рафтовете. Обичам аромата на прясно мастило. Продавачът ме заговаря. Приятен, нисък, с очила, неможещ да произнася „с“ и „р“. 

– Здравейте, страхотна беше пиесата снощи. И вие също – хвали ме той. Трябваше да съм учтив към него. Към всички. За да не забележат промяната у мен.

– О, благодаря. Радвам се, че ви е харесала.

– Нещо особено ли търсите? 

– Не, какво ще ми препоръчате?

– Свалете си сакото, мокро е. Тази книга на витрината, втората част на „Недосегаем“, която гледахте, е от любимия ми автор. Става все по-добър!

– Така ли? Какво съвпадение! Крис Малинов е страхотен писател. Ще си я взема тогава.

– Точно втората част ме вдъхнови и обмислям да напиша роман в неговия стил. Нещо подобно. Той пише и трета от тетралогията.

– Желая ти успех.
Ще спестя разговора. Беше дълъг. За вас – отегчителен. Купих си книгата, която го бе вдъхновила. Оказа се прекрасна. Попадение, което си струва всеки да прочете. Затова ценя този автор – наш съвременник. В книжарницата забравих сакото си. Беше излязло слънце. Не се върнах да го взема. Седем месеца по-късно, продавачът издаде романа. Беше добър за дебютант, но пълен с моите страхове. Защо, за Бога, си забравих сакото?! Дали тогава се почувстваx леко? И защо? Нека почувства актьорската ми същност.

А тя, по дяволите, беше дяволски самотна.

Като книгата…

 

НАМЕРИ СЕБЕ СИ МЕ
На всичките

Илюзии,

защото

все от тях

страдаме.
В среднощните доби някои хора преосмислят живота си. Мозъкът работи на пълни обороти – минало е времето за първа дрямка и първосигналното желание за сън си е отишло. Захващат се с разни неща, без да осъзнават колко уморени ще се чувстват сутринта, само защото имат среднощна енергия, причинена от обременени мозъчни клетки, не от слънчевите бодри мисли. Вечерта е в основата на деня. Тя е като действие, което показва съдържанието и същността и́. Дали ще се напиеш, самосъжаляваш, вглъбиш в собствената си работа у дома или просто безцелно ще пилееш времето в ненужни разговори или разходки, ти избираш. Но аз не правя нито едно от тези неща. Аз пиша, „тъй както умея“ и чета, тъй както разбирам между редовете.

Седя на онзи самотен стар тавански стол, почти грохнал от моята умора и борба. Той разбира как се чувствам, но не се оплаква от това какъв съм. Познава ме. Аз дори и не го показвам, не го и съжалявам. Вече не съжалявам никого. Пък съм му дал и душа. И пиша ли там, изливам това, което ме е впечатлило във времето. Пиша на компютър, без да хабя мастило и листа, добавям някакви идеи с логични връзки на дигиталния лист, вторачен в светлия монитор. Какъв писател съм и аз! На компютър да пиша. Явно не съм. Обикновен драскач. Изцяло се е изгубила връзката с миналото, поради поредната изобретателност на нашето съвремие. Но пък е много по-лесно, по-практично. Как ли са работили писателите с гъши пера без модерна техника? Да оставяш следи от потни длани, от истински, мокри сълзи, от емоция или мръсни петна в нервно загънати ъгълчета хартия, когато във върховния миг дълго чаканата идея дойде! Чудно е било, но няма да ги разберем. Сега пишем, но никой няма да узнае кога сме се смели, плакали, викали. Единствено ще споделим. Или ще излъжем, за да ни повярват. И ще очакваме различни мнения, тъй като литературата не е константа. Тя не е изкуство за онези, които не могат да четат между редовете.

Писателите имат любими теми, на които отделят особено внимание, с години ровят, търсят и проверяват информация, за да напишат книга, но аз не правя така. Обичам да описвам битовизма на хората. Как живеят, защо си изграждат определени режими и навици, а оттам и характера си, спонтанните и невербални знаци… За мое улеснение, подреждане, и допълване на мисълта, основах читателско-литературен клуб, който се събира всяка събота. Коментираме поведението на герои от класически произведения, устояли на времето, и на причините да бъдат написани. Говорим за нашумелите бестселъри, на които мнозина се възхищават. В тях няма години търсена ценност, а посредствена конюктура, на която се радва обществото. Въпреки липсата на послание, онези „личности“ продължават да четат тази безхарактерна и лека литература, която е инструмент за обтягането на мисълта на човека. Но е хит, а той задължително трябва да бъде прочетен, защото бил на мода. За глупостта говоря, не за литературата. В нашия клуб не сме от тези. Ние пишем стойностно, доколкото можем. Дебатираме, редактираме, учим се един от друг и се получава. Поне така си мисля. Това ми дава вдъхновение да пиша и да бъда друг. Но най-вече се учим от нашите читатели и лесно забравимите срещи с тях. До следващата
Страхотно е да знаеш, че си създал нещо. В началото имах трима съмишленици. Нямахме представа какво да правим, обсъждахме това, което ни се струваше най-важно, тоест, което ни харесва. Без да улавяме контекста на нещата. Без дори да вникнем в съдържанието. Тогава срещите не бяха дълги – сега стоим до късно вечерта. Да, времето променя хората. Днес бих казал, че в онези дни, когато клубът ни прохождаше, сме изгубили доста ценно време. Сега го търсим, защото часовете не ни достигат – нито за смислените неща, нито за сън! Успяхме да изпреварим времето, в което живеем. И продължаваме да се опитваме да си върнем изгубеното. Макар и неуспешно. 

С годините растяхме, правихме събития, които дори и ние не подозирахме, че можем. Карахме се. Не заради конформизма, който колективно ни налягаше, а за това, че ние самите понякога ставахме плоски. Таванът, мястото, от което започна всичко, беше нашата база. Или дотам се разпростираха възможностите ни на писане. Най-високата граница, която не успявахме да прескочим. Липсваше вдъхновение, истинският писател не го чака, чака го онзи – измисления, с измислените откраднати истории. А ние се опитваме да хванем вдъхновението, не то да ни намери. Тогава бяхме писатели с готините тетрадки на редове, в които всяка следваща черта на листа показваше, че мислим. После четяхме написаното. Емоцията беше голяма. Да си призная, бях най-добрият. Отдаваше ми се да правя най-драматичните или забавни текстове. Защото много четях и гледах философски на нещата, пречупени под парадигмата на литературата. Затова пък и често не ме разбираха, когато правех анализ. Освен на това, което съм написал. Авторство, какво да се прави. 

Израснахме, словото ни даваше нашия хляб, ставахме добри, по-добри. Като хора, не като писатели. В майсторлъка на думите винаги може и повече. Взехме си офис, който измести стария таван, дойдоха и нови попълнения. Направихме издателство за млади писатели. Ние бяхме техен ориентир, трасирахме пътя им. Приятно е да виждаш как младите творят без предразсъдъци и притеснения, каквито имахме ние, защото нямаше кой да ни насочва. Нямахме ментор и животът ни удряше силни шамари, когато бяхме прекалено слаби. Но във вестниците нашите стихове и проза се оценяваше далеч повече, отколкото ние можехме да го направим. Пишехме за хората, защото те бяха истинският образ на коректива, който трябваше да следваме. Те ни изпълваха с нова доза ентусиазъм Така ни помагаха с идеи, а ние просто пишехме, за да вдигнем максимално прага на възможностите си. Нищо, че таванът ни ограничаваше.

Нас, учредителите, ни назначиха във видна фирма и така си върнахме времето. Определено. Не страдахме от безразличие и безтегловност. Знаехме мястото на пунктуацията и правилата на граматиката. Всичко бе в хармония, докато съдбата не врътна колелото, за да стигна до дъното и да пиша отново на тавана със служебния лаптоп. Кой да ми каже, че ще свърша там, откъдето започнах! И да ми бяха казали, нямаше да повярвам. 

Приятелите ми напуснаха писателското поприще. Казаха, че литературата е най-големият абсурд. Създава илюзии и храни само света на въображението. Нищо друго. Литературата ги е ограмотила, но ги е направила по-изгубени. Затова останах сам. Болката беше голяма, депресията – дълбока, но перото щедро. Пиша последния роман от хрониките „Краят е пътят“ и си търся живота в него. Нито ми трябва време, нито чудо. Аз съм този, които има влияние върху тях. Не мога да опиша края, твърде непознат ще е за всички. Защото техният отказ от литературния свят повлия и на мен. Разклати ме, но продължих. Ще го оставя отворен. 

И столът изскърца, в знак на съгласие.

Интервю:

– Тази книга казвате, че е последна от поредицата, защо е с отворен край? Коя е следващата Ви книга? 
Жалък репортер. Надушиха „сензацията“ и ще направят всичко, да я хванат. Години наред ни пренебрегваха, сега станах търсен. Къде бяхте, когато представяхме самостоятелното ни издателство?
– Защото винаги има място и за нещо ново, което ще ни открие. – нищо не ме откри..
И какво от това, че бях най-добрият? Имаше ли някаква ползва? Най-изявените винаги са най-сами! Сега няма никой.

 

Не помня

кога се случи всичко това. Но промяната беше осезаема. Затова написах тези разкази. Защото пораснах, без да искам. Роден съм в края на 90-те. Ако трябва да съм и още по-точен – в последната девета година на миналия век. Не съм преживял прехода, но казват, че тази проклета 1999г. била преломна за обществото. Хората били гладни, изнервени, а някои и без дом. Това мога да прочета само като хроника, без някаква обективна оценка. Обективността ще дойде след 50 години – чак тогава ще бъде оценено без капка субективизъм. Тогава, как звучи само, ще бъда стар и ще чета всичко без интерес.

Така съм учил по история. Но, въпреки че не помня тези години, сякаш съм орисан да ги пазя в себе си. Като че ли тогавашната тъга се е вселила в мен, новородения, и така е израснала. Родителите ми са ме научили да говоря, а тя – да тъгувам, когато пиша. Чудно нещо е тъгата, да. Затова когато ме питат кога съм роден, просто замлъквам и тъгата проговаря. Колко е приятно да се пипа тишината от думи. А вие с това малко книжле, защото е книжле, усетихте всички мои тихи, несподелени с обществото, моменти. Моите моменти на скрит егоизъм. И как самотата учи подрастващите да бъдат истински, да създадат свое уютно клише, където да живеят с амбицията, в която понякога губят себе си. Но когато си готов да се намериш, не би ли дал всичко? Младежкият ентусиазъм винаги ще изпреварва логичната мисъл – това се нарича егоизъм. Егоизъм да имаш всичко, което ти е достатъчно да се изградиш. Да можеш да не усетиш попътния вятър на хората, а само да го чуеш. Трудно е, нали, но не и недостижимо. Всеки начинаещ е започнал със страх, дори онези, които най-много привличат вниманието.

Онези, вечно разбиращите, ще кажат, че да си егоист е нещо лошо. Порокът, от когото мнозина са паднали. Но точно в това е красивото, че те не разбират. Егоизмът е проява на желание при самосъхранение. Защото най-важното нещо е да останем цели след всичко, което е станало. Но ние хората не сме цели, затова постоянно търсим нещо, с което да запълним същността си…

“Здравейте, аз съм Българ!” – интервю с Неделчо Богданов

Не помня в България да се се правили анимационни сериали. Когато разбрах тази новина, бях седми клас, малко се изненадах. След като се прибрах от училище набързо “изядох” първия сезон и чаках с нетърпение втория. 

Няма нужда да представям кой е Българ, нали? 

Здравейте! 

Известно време бях извън граница и нямах възможността да напиша въпросите. Извинявам се! 
> „Българ“ не се оказа поредното събитие, а продукт, който се наложи в Интернет пространството от доста време? Как успяхте? 
Най-вече с постоянство. Но иначе и с желание, упорита работа и, разбира се, талант. Така успяхме да направим толкова много епизоди и филми, но най-важнa е обратната връзка от публиката. Ако тя не беше приела продукта, може би отдавна щяхме да се обезсърчим да го правим.
> Откъде намирахте средства, за да продължавате?
От където мога. От печалбата на книгите по Българ, фен-шопа и заведенията – Българ. Отдавна не поемам чужди поръчки.
> Когато започнахте да дублирате „Българ“ на английски и новият англоезичен сезон на „Brain Damage“ изгубихте ли българската публика?
Не! Те си зачакаха нов сезон и го получиха година по-късно. Става дума за 2012 г., точно след втори сезон на Българ. Tогава бях решил че е време на хоризонта да се появи новият ми сериал “Brain Damage”. Бях решил него да го правим на английски, за да привлечем и чужда аудитория и до някъде се получи. Зомбитата на Брейн Демидж на английски в Youtube имат вече над 2 милиона и половина гледания. И за напред мисля да превеждаме всичко, което направим, на английски. Просто са много скъпи преводът и дублажът и затова все изчакваме подходящ момент.
> И съответно – помогнаха ли ви чужди инвеститори за по-нататъшна реализация на проекта?
Тогава ми помогна един приятел, с който направихме и още един негов сериал на английски – “The Show” – както и директна американска поръчка за сериал по “League of Legends”. И на двата сериала направихме близо по 10 епизода. След това се завърнахме с Българ – Сезон 3.
> Сериозен беше зрителският интерес към „Българ: Филмът“, защо вторият филм не се излъчва по кината?
Защото печалбата беше минимална и ми е непосилно да създавам филм 2 години, само колкото да покрия разходите накрая. Реших да го правя бавно и с минимални разходи – което е невъзможно ако трябва да бъде излъчен в кината.
> Какво ново могат да намерят зрителите в новия филм на „Българ“, който е пуснат свободно да се разпространява в YouTube?

Едно ново приключение на героите, което този път се развива в космоса и упорито напомня на сагата на Междузвездни Войни 🙂
> Ами вестник „Сричка“, най-добрият безплатен вестник за фендъм произведения – защо го спряхте?
Поради липса на време спряхме него, както и куествоете по Българ. Всичко създадено до 2012 г. обаче още може да се намери в официалния ни сайт balgar.bg! Силно препоръчвам на непознатите да прочетат вестника и да изиграят игрите!
> На книжния пазар има и няколко заглавия по „Българ“. Търсят ли се?
Да! На път сме да издадем 5-та поредна книга по Българ, а вече мислим и 6-тата.

 

> Пицария „Българ“ скоро ще има и в София. (вече е открита) Разкажете малко повече.

Пицария Българ в София отвори врати през декември на 2017г. Заповядайте, очакваме ви!
> Идеята „Българ“ докъде може да прерасне?

Ще поживеем и ще видим 🙂 Eдна от следващите ми идеи е куклен театър по Българ!

Болна толерантност

Денят на толерантността не е поредният холивудски трилър, който ще го излъчват в близкото кино. По-скоро театър за всички възрастни, където маските са прозрачни и тъжни. Защото да си толерантен към несправедливостта е разхищение на личността. Драмата на екзистенцията, за която дори и хапчето за глава не помага. Затова и някои прибягват към приспивателните или антидепресанти, защото се приемат по-добре. Или само така се заблуждават. Антидепресирана приспивателна толерантност на несправедливото – новата диагноза, която личният ви лекар може да определи. Болестно състояние, защото етимологията на толерантността се е изместила от първородния и образ. Институции, неправителствени организации, клубове крещят и се молят за толерантност, равенство и братство. Лозунгът на Френската революция. Феминистически организции искат защита на равните права. Веганите – да не се яде месо. Било вредно. Секти ходят по домове, за да лъжат хората как са “избрани”. Да, избрани са да бъдат ограбени и с премито съзнание. Различни представители на обществата правят демонстративни протести, за да научат другите какво е толерантност. Но знаем ли какво е толеранс? Толерантни ли сме към отсрещния пол, чуждите идеи, реалности или близките си? По-добре никой от нас, четящите, да не отговаря. Знаем се какви сме.

Възрастни, не ни карайте да толерираме чужди идеи – били то политически или религиозни. Сами трябва да си изпатим и получим шамара. Толерантността в тези среди е болна. Първо накарайте вашите проекции да толерират околните, това за тях ще е събитие. Тъй като никой не може да накара някого да уважава на сила.

“ако младите не знаят за тъмната страна на миналото, може тя да се повтори в бъдеще.”, Ния Мишонова

Ния учи в Първа английски езикова гимназия, едно от най-елитните училища в София. 

Училището й работи с Еразъм, което и предоставя възможността да пътува в два проекта. 

Единият е „училищата като част от миналото настоящето и бъдещето на тяхната столица” . По този проект са ходили в Дания 

По-важният проект обаче е МЕП – модел на Европейския парламент. На кастинг на национална сесия са я избрали за международната сесия да присъства в Хелзинки. През ноември ще е глава на българската делегация.

Иска да се развива многостранно затова взима участие в проекти, на различни теми. 

Освен това желае да уча медицина, защото иска да помага на хората



Михаил Митев:

Коя си ти?



Ния Мишонова:

Аз съм Ния Мишонова – 17-годишно момиче, което иска да промени света като промени, или по-точно открие и развие себе си, а човек преоткрива себе си всеки ден.



Михаил Митев:

И кое е последното нещо, което промени? Човекът от огледалото колко често променяш?

Ния Мишонова:

Сещам се за две неща на първо четене, които в последно време се опитвам да променя и лека-полека, като че ли успявам. Едното е свързано с битовата част от живота – навикът ми да закъснявам😃Ежедневието просто започна да ми показва, че никого не чака. Не казвам, че съм преодоляла напълно този навик, но вървя в правилната посока. Между другото много харесвам една песен на “Щурците”, в която се пее : “Дали аз закъснях, или времето бързаше?” Следващото е по-скоро свързано с психологически-емоционалното състояние – уча се да прощавам. Научих се постепенно, че да се ядосваш и обвиняваш някого за нещо е много токсично за самия теб. По-добре прости и продължи напред.

Човекът от огледалото е доста самокритичен и самоироничен ако трябва да съм честна😃.

Михаил Митев:

Занимаваш се и с младежка политика и си ходила в Европейския парламент. До каква степен е важно младите да имаме политическо образование?

Ния Мишонова:

Така е, занимавам се с младежка политика и след около седмица заминавам като глава на българската делегация за международната сесия на модела на европейския парламент, който ще се състои в Хелзинки. Вярвам, че е много полезно за всеки млад човек, под една или друга форма, да се занимава с подобен тип дейности, да има политическо образование. Това е много важно в личностен план – за изграждането на младия човек като гражданин. Под политика тук не се има предвид болната тема  в нашата страна и политиката като мръсна дума. Има се предвид политическото мислене – разсъждаването по проблеми, търсенето на решения, на гледни точки, умението да правиш компромиси, да бъдеш дипломатичен, да съчетаваш прагматичното с първоначалната идеалистична идея. Това дава на младите възможност сами да опознаят политическия аспект на света, в който живеем, и да решат коя част от него ценностната им система ще приеме, и коя ще отхвърли.

Михаил Митев:

По-трудно ли е на жените да се доказват в сферите на политическо влияние? Живеем в мъжки свят..

Ния Мишонова:

Това е добър въпрос. Има явления като Меркел и Хилъри Клинтън на политическата сцена, но все пак те са рядкост, докато политиката изобилства от представители на силния пол. Не мога да кажа точно на какво се дължи това, но във всеки случай не смятам, че в развитите европейски страни жените са ощетени. За ориенталските страни вероятно нещата стоят по друг начин. Тук идва и въпросът за феминисткото движение – съгласна съм, че жените трябва да имат равни права с мъжете, да не бъдат подлагани на дискриминация и лишавани от развитие, но понякога ми се струва, че този въпрос е леко преувеличен. Много хора може да разберат погрешно мнението ми, но смятам че е нормално в различните сфери да преобладава единия пол, било то поради физически или психологически фактори и в това няма нищо лошо. Все пак ако човек притежава нужните за дадена професия качества, при наличието на желание и много работа може да просперира.



Михаил Митев:

Ще си позволя да задълбая по темата за качествеността. Не мислиш ли, че качествеността е вече синоним на самолетния билет към Европа от Терминал 2?

Ния Мишонова:

Хахаха😃 Уви…може да се каже. Много млади, както казваш качествени хора напускат страната и си дирят късмета по широкия свят. Тъжното е, че има случаи, в които по-лесно намират въпросния късмет в чужбина, отколкото на родна земя. Затова и не съдя хората, които „бягат”, за да живеят в по-добри условия и не само. Първо да изпълнят потенциала си и второ, този потенциал и постиженията им да бъдат достойно оценени и възнаградени. И ето го любимия ми въпрос – какво ще стане с България, как се очаква положението да се подобри, след като младите, качествени кадри не само си купуват билет към Европа, ами че и еднопосочен😃. Ами просто има и такива, които избират да останат. Такъв е и моят избор. Чувствам се много привързана към България, определено искам да допринеса за развитието й. Това се дължи и на семейството ми – баща ми ме е  възпитавал винаги в този дух : не чакай само държавата да ти дава наготово, не мрънкай, че тук нищо не струва, дай ти нещо на тази страна. Вярно е че една птичка пролет не прави, но тенденцията, която наблюдавам сред много от моите съученици ме радва – голяма част искат да останат тук и имат същите мотиви като моите – да развиват страната. Има и случаи, в които младите заминават да учат в чужбина и после пренасят наученото тук, което е бих казала прекрасно. Нашето малко парче земя просто отчаено се нуждае от своите рожби.

Михаил Митев:

Колко поетично. Знаеш ли, този месец се навършват 100 години от Октомврийската революция. Революция белязала живота на нашите предади. Какво е мнението ти за онази страница, която се страхуват да отварят все още?

Ния Мишонова:

За мен темата за комунизма е неизменна част от живота ми след последното лято, през което писах един материал за исторически конкурс именно по темата за комунизма в България. Това беше полезно и за самата мен – вървейки по улиците може да чуеш някой да говори с носталгия и любов по онова време, а на много хора то всъщност навява болезнени спомени. Тийнейджърската ми природа се разбунтува и реши, че трябва веднъж за винаги да се добере до истината и съм й много благодарна за това😉 Ето как стоят нещата в крайна сметка : периодът на комунистическия режим в България е време, върху което е хвърлена дебела сянка, така да се каже. Младите не знаят почти нищо за това недалечно минало, а някои са напълно заблудени и често чувам фрази от рода на : колко е било хубаво по онова време, бозата е била 6 стотинки – сякаш това е човешкия възход на всички времена. Истината обаче е друга – хиляди убити, хиляди въдворени в трудови лагери и много изселени хора – всички представители на българската интелигенция. България е в икономическа криза, населението тъне в дезинформация и всички са „равни”, което определено не е справедливо. Това е възможно най-общата картина, която може да се представи. Всъщност обаче има толкова истории за това време, че четейки ги плачех непрестанно. Хората обаче наистина „ не отварят тази страница”, под предлога, че не е минало достатъчно време. Това е голяма грешка. Историята все пак е циклична, нещата се повтарят и ако младите не знаят за тъмната страна на миналото, може тя да се повтори в бъдеще.

Михаил Митев:

Хелуин или Денят на будителите?

Ния Мишонова:

 И двете. Вечерта на 31 октомври празнуваме хелоуин. Вярно е, че не е български празник, но не смятам, че е лошо човек да добавя нови празници към календара си, пък и това е просто вид карнавал – дали ще го направим през юли месец и ще го наричаме карнавал, или през октомври и ще го наричаме хелуин е почти едно и също, само че така се чувстваме като участници в нещо голямо, имаме един вид съмишленици по целия свят😄. Освен това имам малък брат, който много се вълнува за хелоуин – костюма, украсата и прочие. Мине ли полунощ обаче, сваляме хелоуинските маски и костюми, за да уважим българското – празнуваме Деня на будителите, 1ви ноември. Много хора драматизират около това кой празник се почита, а всъщност в календара има място и за двата, като първият е по-скоро просто забавление.

Михаил Митев: 

Кой е твоят будител?

Ния Мишонова:

Моят съвременен будител, така да се изразя, е баща ми. За мен той е олицетворение на думите просвещение и патриотизъм и едва ли мога да му се отблагодаря за това, че предава тези качества на мен.

Михаил Митев:

За финал, тренираш виенски валс, най-странното хоби, което съм чувал. Защо и как те приемат връстниците. Не е ли старомодно?

Ния Мишонава:

Виенският валс за мен е вечен танц и ще продължи да се танцува докато има музика 🙂 Няма как да засвирят „Хубавият син Дунав” и да не ти трепне нещо отвътре. Всъщност това мое хоби се зароди заради Виенския бал в София. На него вече две години танцувам. Балът се провежда през февруари и чувството е прекрасно – пренасяш се в една изминала и доста романтична епоха 🙂 Докато танцувам валс не мисля за нищо друго, но знам, че се усмихвам. При различните танци усещането е различно, например при народните танци е съвсем друго. Валсът обаче учи на друг вид култура на движението и вълнува по различен начин. Със сигурност някои мои връстници го считат за странно, но повечето от обкръжението ми всъщност го намират за интересно и хубаво занимание, особено тези с богата култура. Alles Walzer!

Михаил Митев:

И наистина последно: кажи нещо на нашите читатели!

Ния Мишонова:

Призовавам ви да правите това, което обичате и да не се страхувате да поемате рискове – едни от най-големите ми лични постижения са се случвали, когато съм се впускала в нещо, за да преодолея някакъв страх. Също така бъдете активни. Но не просто активни, все пак човек може да седи цял ден пред фейсбук и пак да се води активен(смее се). Бъдете активни в по-ползотворния смисъл на думата, който в края на деня ще ви дава чувство на удовлетвореност и добре свършена работа! 🙂

Будител за един ден

Скъпи приятели, наближава един от най-ярките български празници – 1ви ноември. Денят на народните будители. В това консуматорско общество все по-малко стават онези, които ни будят. Защото и те заспаха. Спят, защото сънят е заразен, а.. не сме под робство, пардон – присъствие. Жертви сме на собствения си безинтерес и бездействие.. Това е най-лошата диагноза, която може да ви даде личния доктор..

Но все още около нас има някакви светлинки, които междукат, нали? Някой ви кара да вярвате, че можете. Надскачате се заради тях, защото не искате да ги разочаровате. Правите го заради тях, защото ако ги разочаровате – ще разочаровате себе си.

А кой ме буди мен? Списъкът ще е дълъг. Но искам да направя събуждащо събитие и аз, напук на ставащото.  Напук на нечетящите, невъзпитаните, онези, които четат, вярват и разпространяват информациите от жълтите сайтчета и цитатите в булевардните романи. Затова на двама от вас, за първи ноември, ще подаря БЪЛГАРСКАТА КНИГА, която поискате!

Правилата са следните:

1! : Да напишете в коментара под фейсбук публикацията ми, в wordpress статията мястото предназначено за коментари или на лично(за срамежливите) коя е книгата, която искате да получите от БЪЛГАРСКИ АВТОР.

Ако пък искате да се доверите на моя читателски вкус е достатъчно да заявите “Участвам”. И това ще ви включи в играта.

2! : После в лично да ми споделите кой е човекът, който е вашият будител. Може да кажете и защо, само ако не ви е срам.

 

Победителят се избира на лотариен принцип.

До 1ви, будни приятели! Избирайте смело коя да е вашата книга!

 

 

 

 

Въпросите, без които не можем

Известно време, покрай последната си лятна ваканция, се подвизавах като сладоледаджия из града. Няма по-хубаво нещо от това да продаваш сладолед на сърдити хора, които се опитват да ти съсипят деня – само защото техният е такъв, сив и мъглив. На заядливи. Или пък да продаваш на развеселени, разплакани или нацупени деца. Както и на приятели, защото могат да те накарат да полудееш, заради капризите, които проявяват. Мислят се за “вътрешни”.

Но срещите с непознатите объркани хора са още по-интересни и запомнящи се.  Дълго време се чудих дали да го пиша това нещо, но все пак трябва да излязат на белия лист личностите с най-нестандартните въпроси и отговори, които може да очаквате.  Това беше и причината да спра да пускам интервютата. В началото на другата седмица започвам отново. 🙂

Приликата с действителните лица е случайна. Ако се познаете – лошо за вас! 🙂 🙂 🙂

 

Резултат с изображение за ice cream boy

ММ – моя милост

К- клиент 

*

ММ:

– Добър ден, какво ще бъде за Вас? /гледам господин, който продължително време се взира във витрината и отвъд нея/

К:

– Вода продавате ли? 

*

 

К: 

– Течен Шоколад.

ММ:

–Бял, кафяв или смесен?

К:

–Да.

ММ:

–Бял или кафяв?

К: 

–Да. /иди го разбери/

*

Така разбрах, че определено този отговор е любим на врачани.. Прочетете следното..

*

К:

–Искам синя дъвка и сити.

ММ:

– В купичка или фунийка?

К:

 Да. 

ММ:

– Кое от двете, госпожо? 

К:

– Да сложи, но да са големи топките. 

 

*

 

К:

–Ей, момче, знаеш ли кой ми е любимият сладолед? /попита ме жена, отиваща към 30те/

ММ: 

– Сигурно сити, чийзкейк, течен шоколад? Познах ли?

К:

– Позна от третия път. Обичам течен шоколад. И познай сега кой, белият или кафявият?

ММ:

– Не знам, госпожо. 

К: 

–Запомни едно, ние, жените, винаги си падаме по течните бели неща. /разгледа витрината и си тръгна без да си купи нищо.. иди я разбери…/

*

Срещнах и хора, които не могат да говорят и четат правилно.

*

К:

– Сложи ми едно ферари във фунийка. /какво? как? ПОВТОРИ?/

ММ:

– Какво? Тук няма ферарита.. 

К: 

– Ми т’ва пред тебе, кво е, бе! /сочи към ферерото/

*

К:

–Може ли да добавите и малка топка чикейк, че не съм го опитвала? 

ММ:

– От чийзкейка ли?

К:

– Да, от чикейка. 

*

/Майка към детето си/

К: 

Кажи на чичкото какво искаш да ти сложи. /БОЖЕЙ, откога станах чичко?!?!?!/

*

К:

–Господине, колко Ви струват 100гр.? /пита баба/

ММ:

– 1 и 50 лв, госпожо.

К:

– Добре, ами ако Ви дам 1 и 50 лв, колко грама ще ми сложите? 

ММ:

– 100гр, госпожо. 

К:

– Правите вие някакви шмекерии, ама ми сложи за 1 и 50 лв – 100 гр.. 

*

К:

– Момче, виж ме к’ъв съм едър, греби мъжката, не */*/*/*/*/* /задължителна цензура/

*

К:

– Абееее, твойта лъжица, за гребане, нема дъно, бе! /правя сладолед с радост на съученик/ 

ММ:

– Да. /научих и аз врачанския жаргон за съгласие!/ 

*

К:

– Прибирам се от морето. Пътят ми е 9лв., километражът 400 км. Ти, момче, с тоя сладолед измина половината път до морето. Заповядай, половината път към морето. /дава ми 4 и 50 лв/

*

К: 

– Извинявайте, какъв е вкусът на ананаса?

ММ:

– Ами.. на ананас.. Не сте ли яли ананас?

К:

– Яла съм, но ми кажете какъв е, моля Ви. 

*

К:

– Искам от банана.

ММ:

– Това, госпожо, е лимон. Ето го банана. /посочвам и го/

К:

– Две топки. Но.. преди да ми го сложите, кажете ми откъде са бананите? 

ММ:

– Моля?

К: 

– Откъде са бананите? Какво не разбрахте?

ММ:

– Ами от Рафи. Сладоледите Рафи.. /объркан съм/

К:

– Не, бе, момче.. ОТ-КЪ-ДЕ-СА?! Кое не разбра? Конго, Камерун или Гвинея?

ММ:

– Ами… не знам, госпожо. Само ги продавам.. 

К:

– Нищо слагай, аз ще разбера дали са от Гвинея. Тия са най-хубави, знай.

*

К:

– Тате, тате, искам от зеленото!

– Това, сине, е смокиня.. Има вкус на дупе..