Болна толерантност

Денят на толерантността не е поредният холивудски трилър, който ще го излъчват в близкото кино. По-скоро театър за всички възрастни, където маските са прозрачни и тъжни. Защото да си толерантен към несправедливостта е разхищение на личността. Драмата на екзистенцията, за която дори и хапчето за глава не помага. Затова и някои прибягват към приспивателните или антидепресанти, защото се приемат по-добре. Или само така се заблуждават. Антидепресирана приспивателна толерантност на несправедливото – новата диагноза, която личният ви лекар може да определи. Болестно състояние, защото етимологията на толерантността се е изместила от първородния и образ. Институции, неправителствени организации, клубове крещят и се молят за толерантност, равенство и братство. Лозунгът на Френската революция. Феминистически организции искат защита на равните права. Веганите – да не се яде месо. Било вредно. Секти ходят по домове, за да лъжат хората как са “избрани”. Да, избрани са да бъдат ограбени и с премито съзнание. Различни представители на обществата правят демонстративни протести, за да научат другите какво е толерантност. Но знаем ли какво е толеранс? Толерантни ли сме към отсрещния пол, чуждите идеи, реалности или близките си? По-добре никой от нас, четящите, да не отговаря. Знаем се какви сме.

Възрастни, не ни карайте да толерираме чужди идеи – били то политически или религиозни. Сами трябва да си изпатим и получим шамара. Толерантността в тези среди е болна. Първо накарайте вашите проекции да толерират околните, това за тях ще е събитие. Тъй като никой не може да накара някого да уважава на сила.

Advertisements

“ако младите не знаят за тъмната страна на миналото, може тя да се повтори в бъдеще.”, Ния Мишонова

Ния учи в Първа английски езикова гимназия, едно от най-елитните училища в София. 

Училището й работи с Еразъм, което и предоставя възможността да пътува в два проекта. 

Единият е „училищата като част от миналото настоящето и бъдещето на тяхната столица” . По този проект са ходили в Дания 

По-важният проект обаче е МЕП – модел на Европейския парламент. На кастинг на национална сесия са я избрали за международната сесия да присъства в Хелзинки. През ноември ще е глава на българската делегация.

Иска да се развива многостранно затова взима участие в проекти, на различни теми. 

Освен това желае да уча медицина, защото иска да помага на хората



Михаил Митев:

Коя си ти?



Ния Мишонова:

Аз съм Ния Мишонова – 17-годишно момиче, което иска да промени света като промени, или по-точно открие и развие себе си, а човек преоткрива себе си всеки ден.



Михаил Митев:

И кое е последното нещо, което промени? Човекът от огледалото колко често променяш?

Ния Мишонова:

Сещам се за две неща на първо четене, които в последно време се опитвам да променя и лека-полека, като че ли успявам. Едното е свързано с битовата част от живота – навикът ми да закъснявам😃Ежедневието просто започна да ми показва, че никого не чака. Не казвам, че съм преодоляла напълно този навик, но вървя в правилната посока. Между другото много харесвам една песен на “Щурците”, в която се пее : “Дали аз закъснях, или времето бързаше?” Следващото е по-скоро свързано с психологически-емоционалното състояние – уча се да прощавам. Научих се постепенно, че да се ядосваш и обвиняваш някого за нещо е много токсично за самия теб. По-добре прости и продължи напред.

Човекът от огледалото е доста самокритичен и самоироничен ако трябва да съм честна😃.

Михаил Митев:

Занимаваш се и с младежка политика и си ходила в Европейския парламент. До каква степен е важно младите да имаме политическо образование?

Ния Мишонова:

Така е, занимавам се с младежка политика и след около седмица заминавам като глава на българската делегация за международната сесия на модела на европейския парламент, който ще се състои в Хелзинки. Вярвам, че е много полезно за всеки млад човек, под една или друга форма, да се занимава с подобен тип дейности, да има политическо образование. Това е много важно в личностен план – за изграждането на младия човек като гражданин. Под политика тук не се има предвид болната тема  в нашата страна и политиката като мръсна дума. Има се предвид политическото мислене – разсъждаването по проблеми, търсенето на решения, на гледни точки, умението да правиш компромиси, да бъдеш дипломатичен, да съчетаваш прагматичното с първоначалната идеалистична идея. Това дава на младите възможност сами да опознаят политическия аспект на света, в който живеем, и да решат коя част от него ценностната им система ще приеме, и коя ще отхвърли.

Михаил Митев:

По-трудно ли е на жените да се доказват в сферите на политическо влияние? Живеем в мъжки свят..

Ния Мишонова:

Това е добър въпрос. Има явления като Меркел и Хилъри Клинтън на политическата сцена, но все пак те са рядкост, докато политиката изобилства от представители на силния пол. Не мога да кажа точно на какво се дължи това, но във всеки случай не смятам, че в развитите европейски страни жените са ощетени. За ориенталските страни вероятно нещата стоят по друг начин. Тук идва и въпросът за феминисткото движение – съгласна съм, че жените трябва да имат равни права с мъжете, да не бъдат подлагани на дискриминация и лишавани от развитие, но понякога ми се струва, че този въпрос е леко преувеличен. Много хора може да разберат погрешно мнението ми, но смятам че е нормално в различните сфери да преобладава единия пол, било то поради физически или психологически фактори и в това няма нищо лошо. Все пак ако човек притежава нужните за дадена професия качества, при наличието на желание и много работа може да просперира.



Михаил Митев:

Ще си позволя да задълбая по темата за качествеността. Не мислиш ли, че качествеността е вече синоним на самолетния билет към Европа от Терминал 2?

Ния Мишонова:

Хахаха😃 Уви…може да се каже. Много млади, както казваш качествени хора напускат страната и си дирят късмета по широкия свят. Тъжното е, че има случаи, в които по-лесно намират въпросния късмет в чужбина, отколкото на родна земя. Затова и не съдя хората, които „бягат”, за да живеят в по-добри условия и не само. Първо да изпълнят потенциала си и второ, този потенциал и постиженията им да бъдат достойно оценени и възнаградени. И ето го любимия ми въпрос – какво ще стане с България, как се очаква положението да се подобри, след като младите, качествени кадри не само си купуват билет към Европа, ами че и еднопосочен😃. Ами просто има и такива, които избират да останат. Такъв е и моят избор. Чувствам се много привързана към България, определено искам да допринеса за развитието й. Това се дължи и на семейството ми – баща ми ме е  възпитавал винаги в този дух : не чакай само държавата да ти дава наготово, не мрънкай, че тук нищо не струва, дай ти нещо на тази страна. Вярно е че една птичка пролет не прави, но тенденцията, която наблюдавам сред много от моите съученици ме радва – голяма част искат да останат тук и имат същите мотиви като моите – да развиват страната. Има и случаи, в които младите заминават да учат в чужбина и после пренасят наученото тук, което е бих казала прекрасно. Нашето малко парче земя просто отчаено се нуждае от своите рожби.

Михаил Митев:

Колко поетично. Знаеш ли, този месец се навършват 100 години от Октомврийската революция. Революция белязала живота на нашите предади. Какво е мнението ти за онази страница, която се страхуват да отварят все още?

Ния Мишонова:

За мен темата за комунизма е неизменна част от живота ми след последното лято, през което писах един материал за исторически конкурс именно по темата за комунизма в България. Това беше полезно и за самата мен – вървейки по улиците може да чуеш някой да говори с носталгия и любов по онова време, а на много хора то всъщност навява болезнени спомени. Тийнейджърската ми природа се разбунтува и реши, че трябва веднъж за винаги да се добере до истината и съм й много благодарна за това😉 Ето как стоят нещата в крайна сметка : периодът на комунистическия режим в България е време, върху което е хвърлена дебела сянка, така да се каже. Младите не знаят почти нищо за това недалечно минало, а някои са напълно заблудени и често чувам фрази от рода на : колко е било хубаво по онова време, бозата е била 6 стотинки – сякаш това е човешкия възход на всички времена. Истината обаче е друга – хиляди убити, хиляди въдворени в трудови лагери и много изселени хора – всички представители на българската интелигенция. България е в икономическа криза, населението тъне в дезинформация и всички са „равни”, което определено не е справедливо. Това е възможно най-общата картина, която може да се представи. Всъщност обаче има толкова истории за това време, че четейки ги плачех непрестанно. Хората обаче наистина „ не отварят тази страница”, под предлога, че не е минало достатъчно време. Това е голяма грешка. Историята все пак е циклична, нещата се повтарят и ако младите не знаят за тъмната страна на миналото, може тя да се повтори в бъдеще.

Михаил Митев:

Хелуин или Денят на будителите?

Ния Мишонова:

 И двете. Вечерта на 31 октомври празнуваме хелоуин. Вярно е, че не е български празник, но не смятам, че е лошо човек да добавя нови празници към календара си, пък и това е просто вид карнавал – дали ще го направим през юли месец и ще го наричаме карнавал, или през октомври и ще го наричаме хелуин е почти едно и също, само че така се чувстваме като участници в нещо голямо, имаме един вид съмишленици по целия свят😄. Освен това имам малък брат, който много се вълнува за хелоуин – костюма, украсата и прочие. Мине ли полунощ обаче, сваляме хелоуинските маски и костюми, за да уважим българското – празнуваме Деня на будителите, 1ви ноември. Много хора драматизират около това кой празник се почита, а всъщност в календара има място и за двата, като първият е по-скоро просто забавление.

Михаил Митев: 

Кой е твоят будител?

Ния Мишонова:

Моят съвременен будител, така да се изразя, е баща ми. За мен той е олицетворение на думите просвещение и патриотизъм и едва ли мога да му се отблагодаря за това, че предава тези качества на мен.

Михаил Митев:

За финал, тренираш виенски валс, най-странното хоби, което съм чувал. Защо и как те приемат връстниците. Не е ли старомодно?

Ния Мишонава:

Виенският валс за мен е вечен танц и ще продължи да се танцува докато има музика 🙂 Няма как да засвирят „Хубавият син Дунав” и да не ти трепне нещо отвътре. Всъщност това мое хоби се зароди заради Виенския бал в София. На него вече две години танцувам. Балът се провежда през февруари и чувството е прекрасно – пренасяш се в една изминала и доста романтична епоха 🙂 Докато танцувам валс не мисля за нищо друго, но знам, че се усмихвам. При различните танци усещането е различно, например при народните танци е съвсем друго. Валсът обаче учи на друг вид култура на движението и вълнува по различен начин. Със сигурност някои мои връстници го считат за странно, но повечето от обкръжението ми всъщност го намират за интересно и хубаво занимание, особено тези с богата култура. Alles Walzer!

Михаил Митев:

И наистина последно: кажи нещо на нашите читатели!

Ния Мишонова:

Призовавам ви да правите това, което обичате и да не се страхувате да поемате рискове – едни от най-големите ми лични постижения са се случвали, когато съм се впускала в нещо, за да преодолея някакъв страх. Също така бъдете активни. Но не просто активни, все пак човек може да седи цял ден пред фейсбук и пак да се води активен(смее се). Бъдете активни в по-ползотворния смисъл на думата, който в края на деня ще ви дава чувство на удовлетвореност и добре свършена работа! 🙂

Будител за един ден

Скъпи приятели, наближава един от най-ярките български празници – 1ви ноември. Денят на народните будители. В това консуматорско общество все по-малко стават онези, които ни будят. Защото и те заспаха. Спят, защото сънят е заразен, а.. не сме под робство, пардон – присъствие. Жертви сме на собствения си безинтерес и бездействие.. Това е най-лошата диагноза, която може да ви даде личния доктор..

Но все още около нас има някакви светлинки, които междукат, нали? Някой ви кара да вярвате, че можете. Надскачате се заради тях, защото не искате да ги разочаровате. Правите го заради тях, защото ако ги разочаровате – ще разочаровате себе си.

А кой ме буди мен? Списъкът ще е дълъг. Но искам да направя събуждащо събитие и аз, напук на ставащото.  Напук на нечетящите, невъзпитаните, онези, които четат, вярват и разпространяват информациите от жълтите сайтчета и цитатите в булевардните романи. Затова на двама от вас, за първи ноември, ще подаря БЪЛГАРСКАТА КНИГА, която поискате!

Правилата са следните:

1! : Да напишете в коментара под фейсбук публикацията ми, в wordpress статията мястото предназначено за коментари или на лично(за срамежливите) коя е книгата, която искате да получите от БЪЛГАРСКИ АВТОР.

Ако пък искате да се доверите на моя читателски вкус е достатъчно да заявите “Участвам”. И това ще ви включи в играта.

2! : После в лично да ми споделите кой е човекът, който е вашият будител. Може да кажете и защо, само ако не ви е срам.

 

Победителят се избира на лотариен принцип.

До 1ви, будни приятели! Избирайте смело коя да е вашата книга!

 

 

 

 

Въпросите, без които не можем

Известно време, покрай последната си лятна ваканция, се подвизавах като сладоледаджия из града. Няма по-хубаво нещо от това да продаваш сладолед на сърдити хора, които се опитват да ти съсипят деня – само защото техният е такъв, сив и мъглив. На заядливи. Или пък да продаваш на развеселени, разплакани или нацупени деца. Както и на приятели, защото могат да те накарат да полудееш, заради капризите, които проявяват. Мислят се за “вътрешни”.

Но срещите с непознатите объркани хора са още по-интересни и запомнящи се.  Дълго време се чудих дали да го пиша това нещо, но все пак трябва да излязат на белия лист личностите с най-нестандартните въпроси и отговори, които може да очаквате.  Това беше и причината да спра да пускам интервютата. В началото на другата седмица започвам отново. 🙂

Приликата с действителните лица е случайна. Ако се познаете – лошо за вас! 🙂 🙂 🙂

 

Резултат с изображение за ice cream boy

ММ – моя милост

К- клиент 

*

ММ:

– Добър ден, какво ще бъде за Вас? /гледам господин, който продължително време се взира във витрината и отвъд нея/

К:

– Вода продавате ли? 

*

 

К: 

– Течен Шоколад.

ММ:

–Бял, кафяв или смесен?

К:

–Да.

ММ:

–Бял или кафяв?

К: 

–Да. /иди го разбери/

*

Така разбрах, че определено този отговор е любим на врачани.. Прочетете следното..

*

К:

–Искам синя дъвка и сити.

ММ:

– В купичка или фунийка?

К:

 Да. 

ММ:

– Кое от двете, госпожо? 

К:

– Да сложи, но да са големи топките. 

 

*

 

К:

–Ей, момче, знаеш ли кой ми е любимият сладолед? /попита ме жена, отиваща към 30те/

ММ: 

– Сигурно сити, чийзкейк, течен шоколад? Познах ли?

К:

– Позна от третия път. Обичам течен шоколад. И познай сега кой, белият или кафявият?

ММ:

– Не знам, госпожо. 

К: 

–Запомни едно, ние, жените, винаги си падаме по течните бели неща. /разгледа витрината и си тръгна без да си купи нищо.. иди я разбери…/

*

Срещнах и хора, които не могат да говорят и четат правилно.

*

К:

– Сложи ми едно ферари във фунийка. /какво? как? ПОВТОРИ?/

ММ:

– Какво? Тук няма ферарита.. 

К: 

– Ми т’ва пред тебе, кво е, бе! /сочи към ферерото/

*

К:

–Може ли да добавите и малка топка чикейк, че не съм го опитвала? 

ММ:

– От чийзкейка ли?

К:

– Да, от чикейка. 

*

/Майка към детето си/

К: 

Кажи на чичкото какво искаш да ти сложи. /БОЖЕЙ, откога станах чичко?!?!?!/

*

К:

–Господине, колко Ви струват 100гр.? /пита баба/

ММ:

– 1 и 50 лв, госпожо.

К:

– Добре, ами ако Ви дам 1 и 50 лв, колко грама ще ми сложите? 

ММ:

– 100гр, госпожо. 

К:

– Правите вие някакви шмекерии, ама ми сложи за 1 и 50 лв – 100 гр.. 

*

К:

– Момче, виж ме к’ъв съм едър, греби мъжката, не */*/*/*/*/* /задължителна цензура/

*

К:

– Абееее, твойта лъжица, за гребане, нема дъно, бе! /правя сладолед с радост на съученик/ 

ММ:

– Да. /научих и аз врачанския жаргон за съгласие!/ 

*

К:

– Прибирам се от морето. Пътят ми е 9лв., километражът 400 км. Ти, момче, с тоя сладолед измина половината път до морето. Заповядай, половината път към морето. /дава ми 4 и 50 лв/

*

К: 

– Извинявайте, какъв е вкусът на ананаса?

ММ:

– Ами.. на ананас.. Не сте ли яли ананас?

К:

– Яла съм, но ми кажете какъв е, моля Ви. 

*

К:

– Искам от банана.

ММ:

– Това, госпожо, е лимон. Ето го банана. /посочвам и го/

К:

– Две топки. Но.. преди да ми го сложите, кажете ми откъде са бананите? 

ММ:

– Моля?

К: 

– Откъде са бананите? Какво не разбрахте?

ММ:

– Ами от Рафи. Сладоледите Рафи.. /объркан съм/

К:

– Не, бе, момче.. ОТ-КЪ-ДЕ-СА?! Кое не разбра? Конго, Камерун или Гвинея?

ММ:

– Ами… не знам, госпожо. Само ги продавам.. 

К:

– Нищо слагай, аз ще разбера дали са от Гвинея. Тия са най-хубави, знай.

*

К:

– Тате, тате, искам от зеленото!

– Това, сине, е смокиня.. Има вкус на дупе.. 

 

 

 

 

 

 

 

“Трудно излизам от собствения си образ, не мога да бъда стереотипен.”

​С Денис се запознахме на кръгла маса, организирана по повод тийн книги и събития в съвременната литература, през април 2016г. В рамките на по-малко и от пет минути го почувствах като момче, с което съм израснал от улицата. Или съученикът, с когото деля един чин. Автор е на четири сборника със стихове и проза.

Полуруснак, който продължава образованието си в Русия.


Харесайте фейсубук страницата му:https://www.facebook.com/rimodraskanici/

Снимката е от 18 юли, когато си представи четвъртата самостоятелна книга “Колелото на историята”, пред врачанска публика в Младежки дом.

Mitevism:

Руската журналистическа мечта трудна ли е?  

Денис Олегов:

Всичко е трудно, ако нямаш паспортът на съответната страна. Русия е държава, в която чужденци изключително трудно пробиват, освен ако не са футболисти (смее се). Във всички случаи има доста международни медии, включително и българо-руски, и ако успея да започна работа в една такава платформа, това би било добро начало. Няма лесно нещо, особено в журналистическата професия. Днес си на върха, утре може да си напълно забравен. Някой помни ли първите репортери на bTV и Нова ТВ? Вероятно само носталгиците, които са намерили кадри от първите дни от ефира на съответните телевизии.

​Mitevism:

А българската журналистическа плоскост къде се намира в общото? 

Денис Олегов:

Проблемът е, че качествените журналисти са изместени от жълтите такива. Представата за нашата професия е изкривена заради желанието на някои хора просто да трупат рейтинг и посещаемост на сайта си, като пускат всякаква лъжлива информация с крещящи заглавия. Ако да си журналист се изразява в това да пишеш измислици, всяко дете с развинтено въображение може да работи в медиите. Все пак това, че една уважавана медия в Русия или в западна Европа, никога не би си позволила да стигне до това положение, ми вдъхва надежда, че някой ден и ние няма да имаме нужда от това да кликаме през 10 минути на поредната „сензация“.

​Mitevism:

Пишеш от крехка възраст, защо изобщо си избрал този дълъг и продължителен път? По-лесно е да се отбиеш в някоя дискотека. Да си различен не е толкова лесно – в това се съдържа голяма доза самота.

Денис Олегов:

Писането не е нещо, към което умишлено съм се стремял от детска възраст. Така се стекоха обстоятелствата, че литературата ми помогна да преодолея немалко трудности в пубертета и с времето, когато съзрях достатъчно, разбрах, че чрез нейната сила мога да кажа нещата, което съм прозрял, на останалите. Така че докато чувствам, че има какво послание да отправя, ще продължа. Никога не съм се стремял да приличам на останалите, смятам, че не е и необходимо. А самотата е вътрешно състояние. Ти можеш да се напиваш всяка вечер по дискотеките и пак отвътре да се чувстваш самотен, зависи от човека.

​Mitevism:

Направихме чудесно представяне, миналия месец(юли), във Враца на  новата ти книга „Колелото на история“. Кое е нещото, което взе от срещата?

Денис Олегов:

Заредих се с голяма доза вдъхновение. Имах честта да разговарям с доста интелигентни млади хора по време на дискусията, която се получи, и съм благодарен за проявения интерес. Всяко представяне, независимо къде е то, ме зарежда с положителни емоции, и с надежда, че не се чете само комерсиална литература, предназначена за 12-годишните „фенки“, които пазарът лесно манипулира.  

​Mitevism:

Човекът, без когото нямаше да си това което си?

Денис Олегов:

Един ли бе да го опишеш. (смее се) Зависи, в журналистиката научих много от Иво Тонков, Станимир Бакалов, Анастасия Карнаух. Чисто литературно моят редактор Иван Русланов, както и Петър Чухов и Васил Прасков, които много са ми помагали. Човек от всекиго научава по нещо, така че всеки от обкръженеието ми в една или друга степен е повлиял на това, което съм днес. 

​Mitevism:

Участваш постоянно в четения – поезията се е доста променила, знаеш. И в този ред на мисли – като модернист или постмодернист се определяш?

Денис Олегов:

Доста пишещи използват свободния стих само за изразяване на първични емоции, с което се губи доста от съдържанието на текста. Най-важен е смисълът, а постройката вече зависи от стила на автора. Аз по-често пиша в рими, колкото и старовремско да звучи това. Имам някои неща в свободен стих, но тях по-скоро си ги определям като лични „пословици и поговорки“, заради тяхната краткост.   Честно казано, определям се като „драскач“. Не съм усвоил типични похвати за някоя литературна епоха, нито пък съм професионален писател. Не смятам, че си приличам достатъчно по стил с постмодернизма, а модернисти едва ли има в XXI век. 

​Mitevism:

Какъв е начинът да накараш някого, който е напълно незаинтересован, да заобича литературата?

Денис Олегов:

За всеки човек има подходяща книга, просто трябва да има причина да я отвори. Едва ли някой, който е весел с чашка ракия пред масата, докато слуша чалга, ще има нуждата да чете. Но когато нещо провокира този човек да се замисли какво не е наред, тогава той ще потърси отговор. Било то в книга, филм или песен. Можем да оценим истинската стойност на изкуството, когато осъзнаем колко е приложимо в живота то. Признавам си, аз като подрастващ почти не четях, но след като преживях доста трудности, започнах да преоткривам магията на книгите и до днес се възхищавам колко е необятен литературният свят.

​Mitevism:

Някой ден, би ли искал да направим съвместен проект? 

Денис Олегов:

  Разбира се! Имам още много да катеря в прозата, но с общи усилия смятам, че може да се получи нещо много интересно. 

​Mitevism:

Накъде сега? 

Денис Олегов:

 Към посолството да си изкарам най-после визата (смее се).

​Mitevism:

България за теб е?

Денис Олегов:

Мястото, което ме е научило, че светът е пълен с трудности и проблеми и ако не се оправям сам, няма кой да ми помогне от нищото. Няма да разтягам локуми колко е хубаво тук или колко е лошо, това всеки сам го преценява. Но във всички случаи трябва да съм благодарен на тази земя, че съм израснал тук и съм попил доста от българската култура. Това ме е изградило до голяма степен като личност. 

​Mitevism:

А Русия е?

Денис Олегов:

Все още не достатъчно опозната татковина. Само дете от смесен брак ще разбере разликата между „родина“ и „татковина“ – родината ми е България, защото съм се родил тук, татковината ми е Русия, защото тя е земята на дедите ми. Русия е страната, от която съм взел, било то подсъзнателно, отношението си към доста неща, руската култура е оформила голяма част от мирогледа ми. Но когато поживея там, ще кажа повече.

​Mitevism:

 Денис Олегов е..?

Денис Олегов:

…лош актьор. Трудно излизам от собствения си образ, не мога да бъда стереотипен.

“По-добре е да си останем мечтатели.” 

Александър Драганов е председател на най-голямата фентъзи и хорър група в България – Цитаделата. Преводачът на най-четените заглавия от издателство “Егмонт”. Писател.

Mitevism:

Когато заговоря с теб, винаги съм те чувствал като ментор-приятел. Още откакто се запознахме – не толкова далечната 2013г. Как успяваш да си все толкова актуален и добър в многото преводи, които ти дават годишно, да определяш балансирано геополитическото обстановка и постоянно да гледаш и четеш филмите и книгите на седмицата? Не се ли губиш?

Александър Драганов:

Интересното е, че на твоята възраст бях малко неуравновесен и имах големи мераци да менторствам, но нямаше интерес към услугите ми, а днес когато нямам подобни претенции, ти ми казваш такова нещо – благодаря, макар да смятам, че ти вървиш по свой много интересен път. Дали съм добър в многото преводи могат да преценят само читателите, но аз се радвам, че мислиш така. Четенето на книги е нещо, без което не мога, в по-малка степен това важи и за филмите. Писането в сайта идва следствие от това, а не обратното, затова не ме натоварва. Политическите ми анализи са любителски и неангажиращи, така че ги пиша рядко и не ми пречат. А многото интереси ти помагат да не се изгубиш само в една тема, което е доста опасно. Един герой от филма „Особености на руския национален риболов“ казваше, че медитацията е хубаво нещо, но не трябва да се прекалява с нея, за да не се превърне човек в идиот. Различните интереси са една симпатична предпазна мярка 🙂

Mitevism:

Успя да обединиш, чрез Цитаделата, добрите български автори, от тези жанрове, и издадохте сборниците с разкази „Мечове“. Четири подред. Как успя да ги мотивираш тях самите?

Александър Драганов:


Ако си спомняш, когато ме попита за интервю, аз ти казах, че отговарям охотно на въпросите, като пенсионер ( Повечето български автори са на същия принцип, дам ли тема, ясно е, че ще има изпратени творби. За мен предизвикателството бе да избера най-добрите и мисля, че успях да го направя, като покрай техните неща пробутах на читателите и моите 🙂

Що се отнася до групата, хубаво е, че намирам хора, с които да споделям лудостта си. Помня, че на първи юни честит празника на всички деца в групата и колегата Кръстю Мушкаров уместно попита – че то други има ли? Мисля, че в това е тайната на популярността й.

Mitevism:

Мислите ли за нова поредица от сборници?

Александър Драганов:


Мен още ме притискат да не приключвам със старата, а ти вече ме питаш за нова! Истината е, че всяко хубаво нещо има край, освен суджука, който както разбираме и от новините, има два. Дали ще започна нова поредица може да покаже само бъдещето. Ако, дай Боже, сме живи и здрави, може да стигнем и дотам, но засега мисля да си взема малко почивка от съставителска работа.

Mitevism:


Преди почти година излезе втората ти самостоятелна книга „Сказания за ледената планина“.  Имаме ли в България основи да градим фентъзи или не? 

Александър Драганов:


Тази есен, живот и здраве, ще излезе и третата, „Черната корона“, като се надявам тя също да бъде приета добре от феновете, въпреки някои рискови решения, които взех относно развитието на героите. Така обаче е по-интересно. Не искам да разкривам прекалено много неща на читателите, но мога да кажа, че на моите герои – тъмния елф Алтиарин, магьосницата Лерта и вампира Римиел, както и на новите персонажи, които се появяват, им предстоят дори по-големи изпитания от тези в предишната книга, тъй като вече не става дума просто за опасно пътешествие, а за истинска война. И все пак, не тя е основното, истинският сблъсък е над нея… Надявам се да на читателите „Черната корона“ да им е толкова интересна, колкото беше и на мен, докато я пишех.

За втората част от въпроса ти ми е трудно да отговоря. Ясно е, че имаме много талантливи автори, но средата у нас е доста отровна. Автори и издатели се замерят с подмятания, което прави лошо впечатление. Навремето това нещо съсипа книгите-игри и до ден днешен не може да се измие лошия вкус, останал от тогавашните дрязги. Ще е тъжно, ако нещо подобно се случи и с фентъзито.

Mitevism:


Защо фентъзито  не се е приема сериозно от някои  среди. Как може да се разчупи този стереотип?

Александър Драганов:


В България няма как да стане, тъй като преподавателите на социалистически реализъм няма как да приемат някакви си там фантасмагории като сериозна литература. Но на Запад е по-лошо, тъй като там авторите са склонни да се политизират, за да получат похвала от либералната критика за позицията по темата на деня. По-добре е да си останем мечтатели.

Mitevism:


Как те приемат, когато кажеш, че си преводач?

Александър Драганов:
Веднага ме питат от какъв език 😀 Като цяло се чудя дали не ме приемат за Дон Кихот, симпатичен луд, който следва мечтите си, вместо да гони парите. Но за мен преводаческата работа осигурява възможност за творчество и спокойствие, а и съвестните издатели се грижат трудът ти да е достойно заплатен.

Mitevism:


Най-добрият ти превод кой е?

Александър Драганов:


Не мога да кажа, но най-интересно ми бе да работя по „Домът на Хадес“ от Рик Риърдън.

Mitevism:


Докато не превеждаш – какво правиш? 

Александър Драганов:


Че чета книги, гледам филми и пиша вече стана ясно, но обичам да се виждам с приятели, да говоря с родителите си, да гоня котката из апартамента, да се разхождам в квартала. Освен това от години следя и формулата, макар че вече не е каквото беше едно време. Отвреме-навреме излизам и извън града за почивка, но по-рядко, отколкото би ми се искало.

Mitevism:

Книгите, които те отвратиха и ги изостави?

Александър Драганов:


Не е като да няма такива, но предпочитам да не споменавам конкретни заглавия. Все пак ще кажа, че не е приятно когато вместо хубава история, попадам на елементарна пропаганда. Политически анализатори дал Господ и у нас, и по света, докато кадърните писатели са по-малко. По-добре е да не похабяват таланта си за глупости.

Mitevism:


А тези, които те промениха?

Александър Драганов:
Ако става дума за книгите, които са оформили интересите и светоусещането ми – много са и няма да мога да ги изброя всичките. Най-важната е „Билбо Бегинс или дотам и обратно“ на Дж.Р.Р. Толкин, изданието на „Народна младеж“. Мама ми я четеше, когато бях малък и аз харесах нея най-много измежду всички детски книги. Това, вярвам, предопредели посоката, в която тръгна живота ми, тъй като до ден днешен се занимавам с преводи на фентъзи. И все пак може би нямаше да стана такъв фен само заради Толкин. Когато обаче баба ми купи „Камъните на елфите“ от Тери Брукс, вече се зарибих сериозно. Но след тях имаше много книги, които ми оказаха влияние. „Сага за войната на разлома“ от Реймънд Фийст. „Белгариад“, „Малореон“ и „Еления“ от Дейвид Едингс. „Хари Потър“ на Дж. К. Роулинг, разбира се. „Пърси Джаксън“ от Риърдън, чиито продължения превеждам и до ден днешен. Книгите на Саймън Р. Грийн – от този автор се научих, че никога не бива да слагам спирачки на въображението си. Поредицата за краля на тъмните елфи Малекит от Warhammer, на Гав Торп – там пък видях съвършенството в жанра, такова, каквото аз си го представям. Знаеш, че обичам и ужаси – навремето се гнусях от този жанр, но творчеството на Хауърд Лъвкрафт ми показа мрачноватото му величие, а книгите на Греъм Мастертън, колко забавно може да бъде от тъмната страна. Такива неща са важни, тъй като рушат капаците, които човек сам си слага.

Но ако говорим за книга, която истински променя, това за мен е „Заклинателят“ на Уилям Питър Блати. Тя не е фентъзи, а за мен е спорно дали е и точно хорър. Но тя е книга, която заедно с директното си продължение „Легион“ и тематичното „Димитър“ оказа огромно влияние върху мен, защото като малък бях вярващ, но после изгубих това, така се стекоха нещата в живота ми. Но Блати ми върна изгубеното, нещото, което К.С. Луис ми бе дал като дете с „Хрониките на Нарния“, а баща ми, като ме водеше на църква. Това е невероятно и още съм много благодарен, че ми се случи. Затова и препоръчвам на хората да прочетат „Заклинателят“ и „Легион“, макар да са много тежки и смущаващи. Това обаче ги прави силни – истински са, не лъжат и не замазват нещата, а те вадят от зоната ти на комфорт и те отвеждат докъдето трябва да стигнеш.

Mitevism:

За теб Цитаделата какво е? 

Александър Драганов:


Моят свят – малко шантав, малко луд, но надявам се интересен.

По-мъдрият Кристиян Малинов

Ако си успял да напишеш книга, твърде вероятно си се провалил в нещо далеч по-важно, пише Карабашлиев. Вероятно затова има изобилие от книги и ще се пишат още толкова. 

Едва ли всеки писател или личност, занимаваща се с литература, на 20 години ще може да се похвали с две самостоятелно издадени книги от поредица, а пък първата част да е преведена на английски, дори издадена в САЩ! Книгоиздаването е изключително труден процес.в В България и се изискват ресурси, (много, изключително много!), а пък за изхабените нервите и загиналите мечти по пътя сред многото чути “не”-та на издателствата – си е тежко изпитание.  


Кристиян Малинов го знае още по-добре това от мен, тъй като е преминал през всички тези изпитания. Сигурно би го отрекъл, но той е успешен млад автор, чиито писателски способности са ярки (като кориците му!) и определено си личи, че е човек на изкуството. Недосегаем не е обикновена поредица, а мястото, в което си крие душата на Крис! И колкото и да е забавен, когато си говорим или пък да се хилите на абсурдните му Фейсбук статуси, идва моментът, в който трябва да се каже и сериозното, колкото и да е неприятно.

Интервюто е по случай издаването на третата му книга. 

​Mitevism:

Пускам си Гага – Milion Reasons – на тази песен ще задавам въпроси. 

Та, преди да започнем, на колко процента разговорът ни ще бъде недосегаем?

Кристиян Малинов:

Знам ли, ще преценя с всеки въпрос! (смее се) 

​Mitevism:

Сигурно ще ти задам най-питания въпрос – но, защо точно недосегаем? Кое ни прави недосегаеми?

Кристиян Малинов:

Може би всичко, което правим. Сега, във века на информацията, ние се опитваме да скрием и подправим колкото се може повече от нея, надявайки се това да ни направи недосегаеми за останалите. А същевременно споделяме толкова много…

​Mitevism:

Когато споделяме прекалено много, не идва ли и моментът на разочарование?

Кристиян Малинов:

Зависи какво споделяш. Ако нещата, които достигат до другите, биха те накарали да се разочароваш, или пък да разочароваш тях, тогава не ги споделяй. Просто е.

​Mitevism:

А теб какво те подтикна да споделиш собствената си фентъзи история не само в България, но и отвъд Океана?

Кристиян Малинов:

В началото беше жаждата за одобрение. Исках хората да прочетат това, което съм написал, и правех всичко възможно то да се хареса, независимо дали това правеше мен щастлив. Вече не е така, отдавна преминах онази тънка граница, която ме разграничаваше от героите ми и историята им. Те вече живеят собствен живот, по собствени правила, аз просто преразказвам.

​Mitevism:

Това означава, че сега пишеш по-професионално?  

Кристиян Малинов:

Да, стремя се да държа права линия, поне що се отнася до писането ми. Гледам да не го смесвам с други неща, които биха могли да му повлияят негативно. Разбира се, човек съм, греша; понякога се хващам, че позволявам на дадена емоция да окаже влияние върху писането ми в момент, в който тя не би трябвало да е там. И винаги се поправям.

​Mitevism:

Вечният въпрос: емоцията ли е причината хората да пишат и да стават автори или това е лично призвание? 

Кристиян Малинов:

Мисля, че отговорът на този въпрос е строго индивидуален. И въпреки това, не е тайна фактът, че най-хубавите литературни и музикални творби се получават, когато произлизат от чиста и искрена емоция, независимо каква е тя. Едно трябва да е ясно, обаче – само с емоцията не става. Може да я ползваш за начална точка, но ще има дни, в които няма да изпитваш същата тази емоция. Тогава трябва не да спреш и да я чакаш да се върне, а да си скъсаш задника от работа, за да можеш да си спомниш какво точно си изпитвал, когато си работил над тази част от творбата си. В това се крие ключът към успеха при творенето.

​Mitevism:

Стремиш да избягваш негативното влияние. Това определено си личи по фейсбук статусите ти, тъй като си доста активен там, как успяваш да запазиш ведрината си?

Кристиян Малинов:

Наскоро успях да изляза от едно състояние, което повечето хора смятат за несериозно и детинско, а именно – депресия. Това бяха едни пет-шест години от живота ми, които считам за изгубени; сякаш не съм живял. Оттогава насам съм се зарекъл никога повече да не си позволявам да попадам в “тъмното”, нито пък да позволявам на някого другиго да го прави. Същевременно се опитвам да поддържам ведро настроение поне там, където ми е ясно, че ще го видят повече хора. Един съвет към онези, които усещат, че потъват – споделяйте! Не се опитвайте да държите всичко в себе си и да си мислите, че така нещо ще се оправи. Поговорете с някого, поговорете с мен! Ще ви чуя и ще се опитам да помогна с каквото мога.

​Mitevism:

Депресията е масовата диагноза днес. Тя може ли да се излекува с любов или пък от това се причинява?

Кристиян Малинов:

Може да бъде породена от любов, от загубата или липсата на такава, както и от новата ѝ поява. Но понякога има и други неща, които могат да я породят или заличат. Всеки може да открие тези неща за себе си, в зависимост от това какво носи в ума си.

​Mitevism:

А твоята от какво бе породена? Ако не е твърде лично, естествено.

Кристиян Малинов:

“Любовта е прекрасно нещо, но не и когато е несподелена.”

Mitevism:

Ах.. Тук ще остана безмълвен. 

И в този ред на мисли – мъжете или жените обичат по-силно, според теб? Кои са болни после от депресията и гълтат андипересанти за закуска, обед и вечеря?


Кристиян Малинов:

И двата пола умеят да обичат еднакво силно.

Mitevism:

Ако не беше автор, какъв щеше да си?

Кристиян Малинов:

Най-вероятно мъртъв (смях през сълзи). Когато започна всичко, писането ми действаше като отдушник. Хм… Ако не броим това, като бях малък исках да стана художник и след това да преподавам на студенти и ученици каквото мога. И да си рисувам разни нещица, без да се налага да тормозя други хора (Ками, теб гледам).

Mitevism:

А художникът жив ли е все още в теб?

Кристиян Малинов:

Да, от време на време си драскам и в дигитален формат, и в традиционен. Скоро се надявам да представя завършения портрет на Роуз (гаджето на главния ми герой), който е смесица от двата типа техника. Работя по нея от доста време и си мисля, че много ще ви допадне.

Mitevism:

Разкажи малко повече за третата книга, която ще издадеш. (подробно)

Кристиян Малинов:

Третата книга в момента е в ръцете на Деница Райкова. Разпечатката, която направих и обещах преди време на някой случаен читател, ще остане у Дени за няколко седмици, но после ще бъде спечелена чрез конкурс. Вече имам един читател, който сподели, че книгата е същинско влакче на ужасите. Вие разгадайте какво може да значи това. Също така, в третата книга за първи път се споменава главният антагонист в света на “Недосегаем”, и аз ви обещавам, че досега не сте чели нищо такова. Искрено се надявам до края на Ноември книгата да бъде достъпна за всички. Първото ѝ представяне ще бъде, както можеше да се очаква, във Враца, и също ще е нещо необикновено. Няколко души знаят какво съм замислил за събитието, но за щастие са заложили душите си срещу тази информация и не мисля, че ще посмеят да кажат нещо на някого.

Mitevism:

 Като за финал – с какво може да изненадаш самия себе си?

Кристиян Малинов:

Предполагам, че сам не мога да се изненадам. Затова разчитам, че другите внинаги ще са достатъчно добри, за да го правят вместо мен.