Въпросите, без които не можем

Известно време, покрай последната си лятна ваканция, се подвизавах като сладоледаджия из града. Няма по-хубаво нещо от това да продаваш сладолед на сърдити хора, които се опитват да ти съсипят деня – само защото техният е такъв, сив и мъглив. На заядливи. Или пък да продаваш на развеселени, разплакани или нацупени деца. Както и на приятели, защото могат да те накарат да полудееш, заради капризите, които проявяват. Мислят се за “вътрешни”.

Но срещите с непознатите объркани хора са още по-интересни и запомнящи се.  Дълго време се чудих дали да го пиша това нещо, но все пак трябва да излязат на белия лист личностите с най-нестандартните въпроси и отговори, които може да очаквате.  Това беше и причината да спра да пускам интервютата. В началото на другата седмица започвам отново. 🙂

Приликата с действителните лица е случайна. Ако се познаете – лошо за вас! 🙂 🙂 🙂

 

Резултат с изображение за ice cream boy

ММ – моя милост

К- клиент 

*

ММ:

– Добър ден, какво ще бъде за Вас? /гледам господин, който продължително време се взира във витрината и отвъд нея/

К:

– Вода продавате ли? 

*

 

К: 

– Течен Шоколад.

ММ:

–Бял, кафяв или смесен?

К:

–Да.

ММ:

–Бял или кафяв?

К: 

–Да. /иди го разбери/

*

Така разбрах, че определено този отговор е любим на врачани.. Прочетете следното..

*

К:

–Искам синя дъвка и сити.

ММ:

– В купичка или фунийка?

К:

 Да. 

ММ:

– Кое от двете, госпожо? 

К:

– Да сложи, но да са големи топките. 

 

*

 

К:

–Ей, момче, знаеш ли кой ми е любимият сладолед? /попита ме жена, отиваща към 30те/

ММ: 

– Сигурно сити, чийзкейк, течен шоколад? Познах ли?

К:

– Позна от третия път. Обичам течен шоколад. И познай сега кой, белият или кафявият?

ММ:

– Не знам, госпожо. 

К: 

–Запомни едно, ние, жените, винаги си падаме по течните бели неща. /разгледа витрината и си тръгна без да си купи нищо.. иди я разбери…/

*

Срещнах и хора, които не могат да говорят и четат правилно.

*

К:

– Сложи ми едно ферари във фунийка. /какво? как? ПОВТОРИ?/

ММ:

– Какво? Тук няма ферарита.. 

К: 

– Ми т’ва пред тебе, кво е, бе! /сочи към ферерото/

*

К:

–Може ли да добавите и малка топка чикейк, че не съм го опитвала? 

ММ:

– От чийзкейка ли?

К:

– Да, от чикейка. 

*

/Майка към детето си/

К: 

Кажи на чичкото какво искаш да ти сложи. /БОЖЕЙ, откога станах чичко?!?!?!/

*

К:

–Господине, колко Ви струват 100гр.? /пита баба/

ММ:

– 1 и 50 лв, госпожо.

К:

– Добре, ами ако Ви дам 1 и 50 лв, колко грама ще ми сложите? 

ММ:

– 100гр, госпожо. 

К:

– Правите вие някакви шмекерии, ама ми сложи за 1 и 50 лв – 100 гр.. 

*

К:

– Момче, виж ме к’ъв съм едър, греби мъжката, не */*/*/*/*/* /задължителна цензура/

*

К:

– Абееее, твойта лъжица, за гребане, нема дъно, бе! /правя сладолед с радост на съученик/ 

ММ:

– Да. /научих и аз врачанския жаргон за съгласие!/ 

*

К:

– Прибирам се от морето. Пътят ми е 9лв., километражът 400 км. Ти, момче, с тоя сладолед измина половината път до морето. Заповядай, половината път към морето. /дава ми 4 и 50 лв/

*

К: 

– Извинявайте, какъв е вкусът на ананаса?

ММ:

– Ами.. на ананас.. Не сте ли яли ананас?

К:

– Яла съм, но ми кажете какъв е, моля Ви. 

*

К:

– Искам от банана.

ММ:

– Това, госпожо, е лимон. Ето го банана. /посочвам и го/

К:

– Две топки. Но.. преди да ми го сложите, кажете ми откъде са бананите? 

ММ:

– Моля?

К: 

– Откъде са бананите? Какво не разбрахте?

ММ:

– Ами от Рафи. Сладоледите Рафи.. /объркан съм/

К:

– Не, бе, момче.. ОТ-КЪ-ДЕ-СА?! Кое не разбра? Конго, Камерун или Гвинея?

ММ:

– Ами… не знам, госпожо. Само ги продавам.. 

К:

– Нищо слагай, аз ще разбера дали са от Гвинея. Тия са най-хубави, знай.

*

К:

– Тате, тате, искам от зеленото!

– Това, сине, е смокиня.. Има вкус на дупе.. 

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements

“Трудно излизам от собствения си образ, не мога да бъда стереотипен.”

​С Денис се запознахме на кръгла маса, организирана по повод тийн книги и събития в съвременната литература, през април 2016г. В рамките на по-малко и от пет минути го почувствах като момче, с което съм израснал от улицата. Или съученикът, с когото деля един чин. Автор е на четири сборника със стихове и проза.

Полуруснак, който продължава образованието си в Русия.


Харесайте фейсубук страницата му:https://www.facebook.com/rimodraskanici/

Снимката е от 18 юли, когато си представи четвъртата самостоятелна книга “Колелото на историята”, пред врачанска публика в Младежки дом.

Mitevism:

Руската журналистическа мечта трудна ли е?  

Денис Олегов:

Всичко е трудно, ако нямаш паспортът на съответната страна. Русия е държава, в която чужденци изключително трудно пробиват, освен ако не са футболисти (смее се). Във всички случаи има доста международни медии, включително и българо-руски, и ако успея да започна работа в една такава платформа, това би било добро начало. Няма лесно нещо, особено в журналистическата професия. Днес си на върха, утре може да си напълно забравен. Някой помни ли първите репортери на bTV и Нова ТВ? Вероятно само носталгиците, които са намерили кадри от първите дни от ефира на съответните телевизии.

​Mitevism:

А българската журналистическа плоскост къде се намира в общото? 

Денис Олегов:

Проблемът е, че качествените журналисти са изместени от жълтите такива. Представата за нашата професия е изкривена заради желанието на някои хора просто да трупат рейтинг и посещаемост на сайта си, като пускат всякаква лъжлива информация с крещящи заглавия. Ако да си журналист се изразява в това да пишеш измислици, всяко дете с развинтено въображение може да работи в медиите. Все пак това, че една уважавана медия в Русия или в западна Европа, никога не би си позволила да стигне до това положение, ми вдъхва надежда, че някой ден и ние няма да имаме нужда от това да кликаме през 10 минути на поредната „сензация“.

​Mitevism:

Пишеш от крехка възраст, защо изобщо си избрал този дълъг и продължителен път? По-лесно е да се отбиеш в някоя дискотека. Да си различен не е толкова лесно – в това се съдържа голяма доза самота.

Денис Олегов:

Писането не е нещо, към което умишлено съм се стремял от детска възраст. Така се стекоха обстоятелствата, че литературата ми помогна да преодолея немалко трудности в пубертета и с времето, когато съзрях достатъчно, разбрах, че чрез нейната сила мога да кажа нещата, което съм прозрял, на останалите. Така че докато чувствам, че има какво послание да отправя, ще продължа. Никога не съм се стремял да приличам на останалите, смятам, че не е и необходимо. А самотата е вътрешно състояние. Ти можеш да се напиваш всяка вечер по дискотеките и пак отвътре да се чувстваш самотен, зависи от човека.

​Mitevism:

Направихме чудесно представяне, миналия месец(юли), във Враца на  новата ти книга „Колелото на история“. Кое е нещото, което взе от срещата?

Денис Олегов:

Заредих се с голяма доза вдъхновение. Имах честта да разговарям с доста интелигентни млади хора по време на дискусията, която се получи, и съм благодарен за проявения интерес. Всяко представяне, независимо къде е то, ме зарежда с положителни емоции, и с надежда, че не се чете само комерсиална литература, предназначена за 12-годишните „фенки“, които пазарът лесно манипулира.  

​Mitevism:

Човекът, без когото нямаше да си това което си?

Денис Олегов:

Един ли бе да го опишеш. (смее се) Зависи, в журналистиката научих много от Иво Тонков, Станимир Бакалов, Анастасия Карнаух. Чисто литературно моят редактор Иван Русланов, както и Петър Чухов и Васил Прасков, които много са ми помагали. Човек от всекиго научава по нещо, така че всеки от обкръженеието ми в една или друга степен е повлиял на това, което съм днес. 

​Mitevism:

Участваш постоянно в четения – поезията се е доста променила, знаеш. И в този ред на мисли – като модернист или постмодернист се определяш?

Денис Олегов:

Доста пишещи използват свободния стих само за изразяване на първични емоции, с което се губи доста от съдържанието на текста. Най-важен е смисълът, а постройката вече зависи от стила на автора. Аз по-често пиша в рими, колкото и старовремско да звучи това. Имам някои неща в свободен стих, но тях по-скоро си ги определям като лични „пословици и поговорки“, заради тяхната краткост.   Честно казано, определям се като „драскач“. Не съм усвоил типични похвати за някоя литературна епоха, нито пък съм професионален писател. Не смятам, че си приличам достатъчно по стил с постмодернизма, а модернисти едва ли има в XXI век. 

​Mitevism:

Какъв е начинът да накараш някого, който е напълно незаинтересован, да заобича литературата?

Денис Олегов:

За всеки човек има подходяща книга, просто трябва да има причина да я отвори. Едва ли някой, който е весел с чашка ракия пред масата, докато слуша чалга, ще има нуждата да чете. Но когато нещо провокира този човек да се замисли какво не е наред, тогава той ще потърси отговор. Било то в книга, филм или песен. Можем да оценим истинската стойност на изкуството, когато осъзнаем колко е приложимо в живота то. Признавам си, аз като подрастващ почти не четях, но след като преживях доста трудности, започнах да преоткривам магията на книгите и до днес се възхищавам колко е необятен литературният свят.

​Mitevism:

Някой ден, би ли искал да направим съвместен проект? 

Денис Олегов:

  Разбира се! Имам още много да катеря в прозата, но с общи усилия смятам, че може да се получи нещо много интересно. 

​Mitevism:

Накъде сега? 

Денис Олегов:

 Към посолството да си изкарам най-после визата (смее се).

​Mitevism:

България за теб е?

Денис Олегов:

Мястото, което ме е научило, че светът е пълен с трудности и проблеми и ако не се оправям сам, няма кой да ми помогне от нищото. Няма да разтягам локуми колко е хубаво тук или колко е лошо, това всеки сам го преценява. Но във всички случаи трябва да съм благодарен на тази земя, че съм израснал тук и съм попил доста от българската култура. Това ме е изградило до голяма степен като личност. 

​Mitevism:

А Русия е?

Денис Олегов:

Все още не достатъчно опозната татковина. Само дете от смесен брак ще разбере разликата между „родина“ и „татковина“ – родината ми е България, защото съм се родил тук, татковината ми е Русия, защото тя е земята на дедите ми. Русия е страната, от която съм взел, било то подсъзнателно, отношението си към доста неща, руската култура е оформила голяма част от мирогледа ми. Но когато поживея там, ще кажа повече.

​Mitevism:

 Денис Олегов е..?

Денис Олегов:

…лош актьор. Трудно излизам от собствения си образ, не мога да бъда стереотипен.

“По-добре е да си останем мечтатели.” 

Александър Драганов е председател на най-голямата фентъзи и хорър група в България – Цитаделата. Преводачът на най-четените заглавия от издателство “Егмонт”. Писател.

Mitevism:

Когато заговоря с теб, винаги съм те чувствал като ментор-приятел. Още откакто се запознахме – не толкова далечната 2013г. Как успяваш да си все толкова актуален и добър в многото преводи, които ти дават годишно, да определяш балансирано геополитическото обстановка и постоянно да гледаш и четеш филмите и книгите на седмицата? Не се ли губиш?

Александър Драганов:

Интересното е, че на твоята възраст бях малко неуравновесен и имах големи мераци да менторствам, но нямаше интерес към услугите ми, а днес когато нямам подобни претенции, ти ми казваш такова нещо – благодаря, макар да смятам, че ти вървиш по свой много интересен път. Дали съм добър в многото преводи могат да преценят само читателите, но аз се радвам, че мислиш така. Четенето на книги е нещо, без което не мога, в по-малка степен това важи и за филмите. Писането в сайта идва следствие от това, а не обратното, затова не ме натоварва. Политическите ми анализи са любителски и неангажиращи, така че ги пиша рядко и не ми пречат. А многото интереси ти помагат да не се изгубиш само в една тема, което е доста опасно. Един герой от филма „Особености на руския национален риболов“ казваше, че медитацията е хубаво нещо, но не трябва да се прекалява с нея, за да не се превърне човек в идиот. Различните интереси са една симпатична предпазна мярка 🙂

Mitevism:

Успя да обединиш, чрез Цитаделата, добрите български автори, от тези жанрове, и издадохте сборниците с разкази „Мечове“. Четири подред. Как успя да ги мотивираш тях самите?

Александър Драганов:


Ако си спомняш, когато ме попита за интервю, аз ти казах, че отговарям охотно на въпросите, като пенсионер ( Повечето български автори са на същия принцип, дам ли тема, ясно е, че ще има изпратени творби. За мен предизвикателството бе да избера най-добрите и мисля, че успях да го направя, като покрай техните неща пробутах на читателите и моите 🙂

Що се отнася до групата, хубаво е, че намирам хора, с които да споделям лудостта си. Помня, че на първи юни честит празника на всички деца в групата и колегата Кръстю Мушкаров уместно попита – че то други има ли? Мисля, че в това е тайната на популярността й.

Mitevism:

Мислите ли за нова поредица от сборници?

Александър Драганов:


Мен още ме притискат да не приключвам със старата, а ти вече ме питаш за нова! Истината е, че всяко хубаво нещо има край, освен суджука, който както разбираме и от новините, има два. Дали ще започна нова поредица може да покаже само бъдещето. Ако, дай Боже, сме живи и здрави, може да стигнем и дотам, но засега мисля да си взема малко почивка от съставителска работа.

Mitevism:


Преди почти година излезе втората ти самостоятелна книга „Сказания за ледената планина“.  Имаме ли в България основи да градим фентъзи или не? 

Александър Драганов:


Тази есен, живот и здраве, ще излезе и третата, „Черната корона“, като се надявам тя също да бъде приета добре от феновете, въпреки някои рискови решения, които взех относно развитието на героите. Така обаче е по-интересно. Не искам да разкривам прекалено много неща на читателите, но мога да кажа, че на моите герои – тъмния елф Алтиарин, магьосницата Лерта и вампира Римиел, както и на новите персонажи, които се появяват, им предстоят дори по-големи изпитания от тези в предишната книга, тъй като вече не става дума просто за опасно пътешествие, а за истинска война. И все пак, не тя е основното, истинският сблъсък е над нея… Надявам се да на читателите „Черната корона“ да им е толкова интересна, колкото беше и на мен, докато я пишех.

За втората част от въпроса ти ми е трудно да отговоря. Ясно е, че имаме много талантливи автори, но средата у нас е доста отровна. Автори и издатели се замерят с подмятания, което прави лошо впечатление. Навремето това нещо съсипа книгите-игри и до ден днешен не може да се измие лошия вкус, останал от тогавашните дрязги. Ще е тъжно, ако нещо подобно се случи и с фентъзито.

Mitevism:


Защо фентъзито  не се е приема сериозно от някои  среди. Как може да се разчупи този стереотип?

Александър Драганов:


В България няма как да стане, тъй като преподавателите на социалистически реализъм няма как да приемат някакви си там фантасмагории като сериозна литература. Но на Запад е по-лошо, тъй като там авторите са склонни да се политизират, за да получат похвала от либералната критика за позицията по темата на деня. По-добре е да си останем мечтатели.

Mitevism:


Как те приемат, когато кажеш, че си преводач?

Александър Драганов:
Веднага ме питат от какъв език 😀 Като цяло се чудя дали не ме приемат за Дон Кихот, симпатичен луд, който следва мечтите си, вместо да гони парите. Но за мен преводаческата работа осигурява възможност за творчество и спокойствие, а и съвестните издатели се грижат трудът ти да е достойно заплатен.

Mitevism:


Най-добрият ти превод кой е?

Александър Драганов:


Не мога да кажа, но най-интересно ми бе да работя по „Домът на Хадес“ от Рик Риърдън.

Mitevism:


Докато не превеждаш – какво правиш? 

Александър Драганов:


Че чета книги, гледам филми и пиша вече стана ясно, но обичам да се виждам с приятели, да говоря с родителите си, да гоня котката из апартамента, да се разхождам в квартала. Освен това от години следя и формулата, макар че вече не е каквото беше едно време. Отвреме-навреме излизам и извън града за почивка, но по-рядко, отколкото би ми се искало.

Mitevism:

Книгите, които те отвратиха и ги изостави?

Александър Драганов:


Не е като да няма такива, но предпочитам да не споменавам конкретни заглавия. Все пак ще кажа, че не е приятно когато вместо хубава история, попадам на елементарна пропаганда. Политически анализатори дал Господ и у нас, и по света, докато кадърните писатели са по-малко. По-добре е да не похабяват таланта си за глупости.

Mitevism:


А тези, които те промениха?

Александър Драганов:
Ако става дума за книгите, които са оформили интересите и светоусещането ми – много са и няма да мога да ги изброя всичките. Най-важната е „Билбо Бегинс или дотам и обратно“ на Дж.Р.Р. Толкин, изданието на „Народна младеж“. Мама ми я четеше, когато бях малък и аз харесах нея най-много измежду всички детски книги. Това, вярвам, предопредели посоката, в която тръгна живота ми, тъй като до ден днешен се занимавам с преводи на фентъзи. И все пак може би нямаше да стана такъв фен само заради Толкин. Когато обаче баба ми купи „Камъните на елфите“ от Тери Брукс, вече се зарибих сериозно. Но след тях имаше много книги, които ми оказаха влияние. „Сага за войната на разлома“ от Реймънд Фийст. „Белгариад“, „Малореон“ и „Еления“ от Дейвид Едингс. „Хари Потър“ на Дж. К. Роулинг, разбира се. „Пърси Джаксън“ от Риърдън, чиито продължения превеждам и до ден днешен. Книгите на Саймън Р. Грийн – от този автор се научих, че никога не бива да слагам спирачки на въображението си. Поредицата за краля на тъмните елфи Малекит от Warhammer, на Гав Торп – там пък видях съвършенството в жанра, такова, каквото аз си го представям. Знаеш, че обичам и ужаси – навремето се гнусях от този жанр, но творчеството на Хауърд Лъвкрафт ми показа мрачноватото му величие, а книгите на Греъм Мастертън, колко забавно може да бъде от тъмната страна. Такива неща са важни, тъй като рушат капаците, които човек сам си слага.

Но ако говорим за книга, която истински променя, това за мен е „Заклинателят“ на Уилям Питър Блати. Тя не е фентъзи, а за мен е спорно дали е и точно хорър. Но тя е книга, която заедно с директното си продължение „Легион“ и тематичното „Димитър“ оказа огромно влияние върху мен, защото като малък бях вярващ, но после изгубих това, така се стекоха нещата в живота ми. Но Блати ми върна изгубеното, нещото, което К.С. Луис ми бе дал като дете с „Хрониките на Нарния“, а баща ми, като ме водеше на църква. Това е невероятно и още съм много благодарен, че ми се случи. Затова и препоръчвам на хората да прочетат „Заклинателят“ и „Легион“, макар да са много тежки и смущаващи. Това обаче ги прави силни – истински са, не лъжат и не замазват нещата, а те вадят от зоната ти на комфорт и те отвеждат докъдето трябва да стигнеш.

Mitevism:

За теб Цитаделата какво е? 

Александър Драганов:


Моят свят – малко шантав, малко луд, но надявам се интересен.

По-мъдрият Кристиян Малинов

Ако си успял да напишеш книга, твърде вероятно си се провалил в нещо далеч по-важно, пише Карабашлиев. Вероятно затова има изобилие от книги и ще се пишат още толкова. 

Едва ли всеки писател или личност, занимаваща се с литература, на 20 години ще може да се похвали с две самостоятелно издадени книги от поредица, а пък първата част да е преведена на английски, дори издадена в САЩ! Книгоиздаването е изключително труден процес.в В България и се изискват ресурси, (много, изключително много!), а пък за изхабените нервите и загиналите мечти по пътя сред многото чути “не”-та на издателствата – си е тежко изпитание.  


Кристиян Малинов го знае още по-добре това от мен, тъй като е преминал през всички тези изпитания. Сигурно би го отрекъл, но той е успешен млад автор, чиито писателски способности са ярки (като кориците му!) и определено си личи, че е човек на изкуството. Недосегаем не е обикновена поредица, а мястото, в което си крие душата на Крис! И колкото и да е забавен, когато си говорим или пък да се хилите на абсурдните му Фейсбук статуси, идва моментът, в който трябва да се каже и сериозното, колкото и да е неприятно.

Интервюто е по случай издаването на третата му книга. 

​Mitevism:

Пускам си Гага – Milion Reasons – на тази песен ще задавам въпроси. 

Та, преди да започнем, на колко процента разговорът ни ще бъде недосегаем?

Кристиян Малинов:

Знам ли, ще преценя с всеки въпрос! (смее се) 

​Mitevism:

Сигурно ще ти задам най-питания въпрос – но, защо точно недосегаем? Кое ни прави недосегаеми?

Кристиян Малинов:

Може би всичко, което правим. Сега, във века на информацията, ние се опитваме да скрием и подправим колкото се може повече от нея, надявайки се това да ни направи недосегаеми за останалите. А същевременно споделяме толкова много…

​Mitevism:

Когато споделяме прекалено много, не идва ли и моментът на разочарование?

Кристиян Малинов:

Зависи какво споделяш. Ако нещата, които достигат до другите, биха те накарали да се разочароваш, или пък да разочароваш тях, тогава не ги споделяй. Просто е.

​Mitevism:

А теб какво те подтикна да споделиш собствената си фентъзи история не само в България, но и отвъд Океана?

Кристиян Малинов:

В началото беше жаждата за одобрение. Исках хората да прочетат това, което съм написал, и правех всичко възможно то да се хареса, независимо дали това правеше мен щастлив. Вече не е така, отдавна преминах онази тънка граница, която ме разграничаваше от героите ми и историята им. Те вече живеят собствен живот, по собствени правила, аз просто преразказвам.

​Mitevism:

Това означава, че сега пишеш по-професионално?  

Кристиян Малинов:

Да, стремя се да държа права линия, поне що се отнася до писането ми. Гледам да не го смесвам с други неща, които биха могли да му повлияят негативно. Разбира се, човек съм, греша; понякога се хващам, че позволявам на дадена емоция да окаже влияние върху писането ми в момент, в който тя не би трябвало да е там. И винаги се поправям.

​Mitevism:

Вечният въпрос: емоцията ли е причината хората да пишат и да стават автори или това е лично призвание? 

Кристиян Малинов:

Мисля, че отговорът на този въпрос е строго индивидуален. И въпреки това, не е тайна фактът, че най-хубавите литературни и музикални творби се получават, когато произлизат от чиста и искрена емоция, независимо каква е тя. Едно трябва да е ясно, обаче – само с емоцията не става. Може да я ползваш за начална точка, но ще има дни, в които няма да изпитваш същата тази емоция. Тогава трябва не да спреш и да я чакаш да се върне, а да си скъсаш задника от работа, за да можеш да си спомниш какво точно си изпитвал, когато си работил над тази част от творбата си. В това се крие ключът към успеха при творенето.

​Mitevism:

Стремиш да избягваш негативното влияние. Това определено си личи по фейсбук статусите ти, тъй като си доста активен там, как успяваш да запазиш ведрината си?

Кристиян Малинов:

Наскоро успях да изляза от едно състояние, което повечето хора смятат за несериозно и детинско, а именно – депресия. Това бяха едни пет-шест години от живота ми, които считам за изгубени; сякаш не съм живял. Оттогава насам съм се зарекъл никога повече да не си позволявам да попадам в “тъмното”, нито пък да позволявам на някого другиго да го прави. Същевременно се опитвам да поддържам ведро настроение поне там, където ми е ясно, че ще го видят повече хора. Един съвет към онези, които усещат, че потъват – споделяйте! Не се опитвайте да държите всичко в себе си и да си мислите, че така нещо ще се оправи. Поговорете с някого, поговорете с мен! Ще ви чуя и ще се опитам да помогна с каквото мога.

​Mitevism:

Депресията е масовата диагноза днес. Тя може ли да се излекува с любов или пък от това се причинява?

Кристиян Малинов:

Може да бъде породена от любов, от загубата или липсата на такава, както и от новата ѝ поява. Но понякога има и други неща, които могат да я породят или заличат. Всеки може да открие тези неща за себе си, в зависимост от това какво носи в ума си.

​Mitevism:

А твоята от какво бе породена? Ако не е твърде лично, естествено.

Кристиян Малинов:

“Любовта е прекрасно нещо, но не и когато е несподелена.”

Mitevism:

Ах.. Тук ще остана безмълвен. 

И в този ред на мисли – мъжете или жените обичат по-силно, според теб? Кои са болни после от депресията и гълтат андипересанти за закуска, обед и вечеря?


Кристиян Малинов:

И двата пола умеят да обичат еднакво силно.

Mitevism:

Ако не беше автор, какъв щеше да си?

Кристиян Малинов:

Най-вероятно мъртъв (смях през сълзи). Когато започна всичко, писането ми действаше като отдушник. Хм… Ако не броим това, като бях малък исках да стана художник и след това да преподавам на студенти и ученици каквото мога. И да си рисувам разни нещица, без да се налага да тормозя други хора (Ками, теб гледам).

Mitevism:

А художникът жив ли е все още в теб?

Кристиян Малинов:

Да, от време на време си драскам и в дигитален формат, и в традиционен. Скоро се надявам да представя завършения портрет на Роуз (гаджето на главния ми герой), който е смесица от двата типа техника. Работя по нея от доста време и си мисля, че много ще ви допадне.

Mitevism:

Разкажи малко повече за третата книга, която ще издадеш. (подробно)

Кристиян Малинов:

Третата книга в момента е в ръцете на Деница Райкова. Разпечатката, която направих и обещах преди време на някой случаен читател, ще остане у Дени за няколко седмици, но после ще бъде спечелена чрез конкурс. Вече имам един читател, който сподели, че книгата е същинско влакче на ужасите. Вие разгадайте какво може да значи това. Също така, в третата книга за първи път се споменава главният антагонист в света на “Недосегаем”, и аз ви обещавам, че досега не сте чели нищо такова. Искрено се надявам до края на Ноември книгата да бъде достъпна за всички. Първото ѝ представяне ще бъде, както можеше да се очаква, във Враца, и също ще е нещо необикновено. Няколко души знаят какво съм замислил за събитието, но за щастие са заложили душите си срещу тази информация и не мисля, че ще посмеят да кажат нещо на някого.

Mitevism:

 Като за финал – с какво може да изненадаш самия себе си?

Кристиян Малинов:

Предполагам, че сам не мога да се изненадам. Затова разчитам, че другите внинаги ще са достатъчно добри, за да го правят вместо мен.

Написана в нощта

Албена, или както всички си я наричаме Алби, освен че е моя съученичка, тя е и очерк от изкуствата на живота – пее, свири, рисува и пише. 

Нейната страница е “Написани в нощта”. И може да я харесате. https://www.facebook.com/napisanivnoshtta11/

Една от малкото радости, които притежавам, е че имам такива готини приятели, които са всестранно развити!  Прочетете едно по-различно интервю. 

Mitevism: 

Представи се на читателите, Алби!

Албена Георгиева:

Името ми е Албена Георгиева, скоро навършвам 18. Оптимист съм и харесвам астрологията, но по – силно ме влече поезията, която ми помага да преоткривам себе си. Голямата страст ми е пътуването. (А извън интервюто ми сподели,  че вече има и стихотворение, което не е на любовна тематика.. 

Прогрес!  :р)

Mitevism: 

Пишеш поезия. Не е ли прекалено комерсиално това занимание днес? Не прекаляваме ли с фейсбук поезията?



Албена Георгиева:

Според мен, не всяка фейсбук поезия е всъщност поезия и именно затова ни се струва прекалено. До колко комерсиално е това занимание.. може да каже човек, който иска да използва поезията за подобни цели. Аз не целя това, а да изразя себе си именно по този начин, защото смятам, че е правилният. Така от всяка тъга може да излезе нещо красиво, а всяка радост може да бъде увековечена.


Mitevism:

Факт е и че от подобни страници, фейсбук потребители са ставали автори, да. Но..когато пишат истинска поезия!

А ти защо си написана в нощта? Защо се казва така страницата ти?  Тогава пишеш?  Или обичаш? 

Албена Георгиева:

Защото нощта е мистериозното време, когато емоциите оживяват. Аз не само пиша тогава, но и тогава успявам да подредя мислите в главата си. През нощта обичам, прав си, но и през останалото време. До някаква степен поезията ми може да се характеризира с мрак и тъмнина, затова и, може да се каже, че аз и тя сме написани в нощта. А така и ни определи един мой приятел, тъй че вероятно е правилна характеристика.


Mitevism:

“Аз и тя” – коя е по-силна от вас двете, в такъв случай?


Албена Георгиева:

Тя е повече от аз, тъй че определено тя.

Mitevism:

След като тя е силната – как се разбирате? Поетът е този, който танцува с думите. Той ги слага където трябва.

Албена Георгиева:

Разбираме се чудесно. Надделяващата и сила изаразява мен и затова ми допада, а така и успявам да правя това, което правя в момента и което съм.

Mitevism:

Би ли се разпознала дадена личност в някой емоционален куплет?

Албена Георгиева: 

Интересен въпрос, знаех си че ще го зададеш. Всеки разпознава себе си или някой любим, когато чете поезия или проза на любовна тематика. Ако не, то не разбира всичко напълно. В моята поезия посланията са доста, стига да успееш да ги откриеш. А къде се крият е лесно да се каже – в малките неща, които не всеки може да улови четейки. Като цяло поезията ми е една история и цялостно израстване на бъркотията в ума ми. И надявам се е достатъчно послание към миналото. Защото аз го наричам минало.

Mitevism:

Сподели ни стихотворение?


Албена Георгиева:

Клише

Юли е и слънцето се скрива.

Навън сега седя сама.

Вълна краката ми залива,

чакам тебе на брега.

Към мене ти пристъпваш бавно.

Сядаш и поглеждаш ме едва.

Чаках този миг отдавна,

отдавна ти ми бе мечта.

Обичам как ме караш да мечтая

за споделени дни и нощи с тебе.

Заедно да бъдем до безкрая

и през останалото наше време.

Обичам те – най-после го изричам,

обичам те до сетния си час.

И да те няма пак ще те обичам,

и пак ще бъдем само ти и аз.

Mitevism:

Какво смяташ да правиш занапред със страницата си “Написани в нощта?”

Албена Георгиева:

Ами смятам са продължавам да публикувам творбите си и чрез скромната страничка те да достигнат до по – голям кръг от хора.


Mitevism: 

Желая ти творческа тъга и безсънни нощи, в които да обичаш в куплети.


Албена Георгиева:

Много благодаря, и аз желая успешно развитие на блога и всички допълнителни занимания.

Mitevism:

Та то..ти си част от него – или поне от миналата платформа.. Ще искаш ли да си част този блог, който искам да го превърна в младежка медия?


Албена Георгиева: 

Разбира се, ще помогна с каквото мога, защото си заслужава!

“… за мен един човек трябва да е болезнено реален” ЧАСТ 2

Ники.  Враца го познава – няма нужда от представяне.  Интервю в три части. 

Част 1: https://mitevismweb.wordpress.com/2017/07/24/за-мен-един-човек-трябва-да-е-болезнен/

Mitevism:

Ти си водил екип. И все някога,  някой ти се е противопоставял, било то човек от екипа  или някой от висша инстанция. До кога трябва да се вслушваме в хорското мнение?

Николай Николов:

Винаги трябва да се вслушваме в мнението на всеки, независимо каква властова позиция заема,  каква е неговата роля в отделна организация  или в обществения живот. Тогава,  когато мнението му, било то и критично, е обосновано, почива по-скоро на факти и доказателства, а не на някакви хипотези или предположения. Има една известна мисъл –  мнението на мнозинството е винаги погрешно. И ако човек направи една ретроспекция на всичко, което се случва при работата в екип, при доброволчеството, при участието дори в отделни институции, представляващи изпълнителната или законодателната власт, ще види,  че тази мисъл е напълно права. Може би сте забелязали, че много от държавните политики, политиките на общината – не винаги се приемат адекватно от гражданите. Защото хората реагират първосигнално и емоционално, което е доказателство и по-скоро потвърждение на тезата ми, че трябва да се вслушваме в мнението на всеки  тогава, когато то е аргументирано. Когато не е, няма смисъл да го взимаме предвид.
Mitevism:

И в този ред на мисли – трудно ли е да си различен, когато се взема сериозно решение?
Николай Николов: 

Различността не се придобива. За мен тя е вродена. Може да се доизгражда с оглед на социокултурната среда, в която живее един човек, работи и се развива. Но да си различен  не трябва да бъде самоцел на хората. Или на отделния човек. И пак в този ред на мисли,  не е трудно да си различен до момента, в който свикваш с мисълта, че мислиш по различен начин от общото. Опитваш се да излезеш извън рамката, опитваш се да правиш неща, които не са толкова популярни в сферата на дейност в общността, но пък знаеш, че те са добри и полезни. И рано или късно хората ще свикнат с тях. 

Например преди пет години, даже и по-малко, за пръв път решихме на пилоните пред Младежки дом да бъдат изобразени ликовете на Народните будители, в рамките на 1ви ноември, а не да се правят онези кухи инициативи с раздаване на флаери и брошурки. Ето това е нещо различно! Макар и в един по-умален вариант.  Имаше различни мнения – повечето, разбира се, противоречиви и деструктивни. Но тази идея се прие и вече две-три години, подред, тези знамена имат приложение особено в рамките на 1ви ноември.

Снощи гледах едни интересен репортаж за една благотворителна инициатива озаглавена от рода, че „И в момента е Коледа“. Което е отново нестандартно, защото в България сме свикнали да разглеждаме благотворителността винаги в рамките на едни светли християнски празници. Свързани с уют, със семейство, със спокойствие. И те са епизиодични , някак си, тези акции. Ето сега, една група хора, решават да правят благотворителна инициатива в рамките на летните месеци под надслов „Коледа“ или „Нова Година“, не мога да цитирам дословно. Но ето това е нещо различно, но целта си е все една и съща – промяна и излизане от статуквото.
Mitevism:

Тоест,  ти харесваш ренесансовият модел на мислене?
Николай Николов:

 Ако не беше Ренесанса,  преведено на български Просвещението – Възраждането вече във български вариант – светът нямаше да е това, което е. Нямаше да можем да си говорим за глобализация, нямаше да има различни социални приложения като Фейсбук. Светът нямаше да е един общ дом. В рамките на Средновековна Европа, имаме само една църква като опора, основание и разрешител на проблемите на едни хора. И нищо друго. Вече връщайки се към античните ценности, към това да мислим, да се насочим по-скоро  към човека, а не към една невидима и имагинерна сила, или нещо там. Нещата започват да се променят и разбира се с Ренесанса започва постепенно развитието на икономиката, на социалните дейности.. Или има една проста схемичка, че социалните и икономическите промени  водят до политическите промени. А политическите промени постепенно водят до промени в сферата на културата и на духовността. Това винаги се е случвало – когато един човек е беден и няма пари да си купи нещо, той се опитва да променя политическия модел и да търси реализицаия на неговите мечти и интереси. И с промяната на политическия модел пък се променя и културата, а това се доказва в цялото ни историческо развитие на света.
Mitevism:

Говорихме за Ренесанс и Средновековие – а днес стана доста масово и модерно да си атеист. Да не вярваме. Ти вярващ ли си и до каква степен? Църквата днес пречи ли на съвременния човек?
Николай Николов: 

Църквата до голяма степен винаги е била един посредник, поне така се разглежда, между човека и Бога, независимо от това кой Бог. Но тя в стремежа си да бъде посредник, всъщност, изглажда една невидима стена, която е спънка за средно интелигентния човек. Аз се определям като вярващ, но за мен това да си вярващ, да изповядаш определени морално-етически ценности, е личен акт. И за това изключително много се дразня на показността на изповядването. И всъщност доказването, че си източноправославен християнин на емблематичните празници на църквата. Като Великден, Коледа. През останалото време всичко е забравено. Общо взето ние се опитваме да се молим в храма, ще се изразя метафорично, и след това обругаваме всичко свято, което е на улицата. Ето това правим! Ние влизаме в храма с идеята, че сме религиозни, че искаме смирение, че искаме да се обърнем към духовното, а излизайки от храма, се връщаме в руслото на това да обругаваме абсолютно всички ценности на улицата, колкото и опростено да е като изказ. Защото няма човек, който да ме убеди, че в рамките на един свой ден не нарушава поне пет правила, не нарушава два-три закона, не нарушава четири-пет морално-етически категории. И всъщност той, някак си, няма абсолютно никаква средина между в това да е изповядващ някаква религия и да бъдеш един добросъвестен гражданин. Напротив! Те трябва да вървят ръка за ръка. Църквата е една мощна институция, която от своето създаване до ден днешен, винаги е имала особено голямо влияние в обществения живот, и в политическия. И тя през всичките тези години е показала, че много трудно се променя, което е разбираемо –може би..
Mitevism:

 Ти учиш сега право, говориш за закони, които са в правото.  Говориш за морала. Защо го учиш?



Николай Николов:

Правото и морала вървят ръка за ръка. Много закони, нормативни актове, в днешния с вариант имат своето историческо развитие назад във времето..  

Продължение този петък!

“Складовете на всички издателства са пълни с добри книги, които са издадени лошо и без нужния шум”, интервю с Христо Блажев ЧАСТ 2

​Продължение на интервюто https://mitevismweb.wordpress.com/2017/07/28/складовете-на-всички-издателства-са-п/


Mitevism:

А европейската?

Христо Блажев:

Не я следя, при нас книгите идват като предложения далеч преди да излязат и съответно да бъдат рецензирани. Ако не можеш интуитивно да подбереш една от сто, не си за тази работа.

​Mitevism:

Кои са книгите, които те сринаха емоционално?

Христо Блажев:

Аз съм професионален читател, трудно нещо ме срива чак емоционално, но дълбоко впечатление в мен оставиха тежки заглавия като „Доброжелателните” на Джонатан Лител, „Часът на чудовището” на Патрик Нес, „И дъхът стана въздух” на Пол Каланити и др.

​Mitevism:

Защо постоянно се тиражира, че младите че не четат? А всъщност това не е така.

Христо Блажев:

Защото е лесна мантра. И защото наистина повечето не четат. Но това се отнася и до възрастните, и до всяко време. Четенето никога не е било масово занимание, то не може да съперничи на лековати забавления като телевизията, киното и лаф моабета по кафетата.

​Mitevism:

Deja Book за теб е? И защо „Братя Грим“ предизвика такъв медиен шум?

Христо Блажев:

За мен е призвание и ми е като дете, разбира се, с Благой сме вложили много и имаме големи планове за бъдещето. „Детски и домашни приказки” предизвика няколко вида медиен шум – смислен от все още наличната академична критика, който доведе до второто, преработено издание, и този на жълтите медии, който беше обичайното жълто истерясване за лековерна публика. За съжаление и в единия, и в другия фокуса бяха фактически неверни твърдения – че преводът не бил от немски или че всички приказки са зловещи. Но за мен това е минала тема, готвим нещо много по-голямо за тази Коледа 🙂

​Mitevism:

Препоръчай още няколко добри заглавия за читателите на блога.

Христо Блажев:

Обичайно залагам на новоизлезли книги, те трябва да се борят за място под слънцето – “Тихата вяра в ангели” на Р. Дж. Елъри е драматичен трилър, написан на висок стил; „Човекът сянка” на Коуди Макфейдън е традиционен кръвожаден за сериен убиец, наследник на Джак Изкормвача. “Кравите на Сталин” на Софи Оксанен е прекрасен роман за емиграцията и хранителните разстройства. “Тая земя, оная земя” на Иванка Могилска са разкази в светлостил, прекрасно лятно четиво. И за финал за по-сериозните читатели – “Ефектът Луцифер” на Филип Зимбардо, създател на Станфордския затворнически експеримент, посветена на това как добрите хора лесно стават чудовища.  

​Mitevism:

Като за финал – защо самият ти не напишеш книга?

Христо Блажев:

Пише се. Но не е роман. И ще е интересна на малцина. Дано някое издателство се навие да я издаде. Ако не, ще ставам и аз неразбран ъндърграунд 🙂